Пътешествието на Хиеро
- Автор: Лание Стърлинг
- Серия: hiero #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Диков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествието на Хиеро». Краткое содержание книги:
— Да, така е — потвърди Алдо, — и сега Хиеро става водач на нашата експедиция. Не желая да скривам, че пътешествието ни е много опасно, и затова е необходима строга дисциплина. Аз ще помагам на Хиеро, а ти, Хаймп, оставаш пряк ръководител на хората си.
— Става — отговори морякът, в когото след обещанието на Алдо страстта към опасните авантюри окончателно победи търговската предпазливост. — Имам тридесет човека, впрочем не, само двадесет и седем, и още Блуто и аз. Хранителните ни припаси са за две седмици. По-лошо е положението с водата; имаме само седем мяха.
— Ще ви намеря и вода, и ядене, — успокои го Алдо, — в тази гора има предостатъчно дивеч. Ще се отправим на път щом разсъмне. Мътеката е на миля оттук и тя е проходима. По нея открих много следи от горски зверове, но не и човешки.
Те обсъдиха изтеклите събития и някои подробности от предстоящото пътуване, докато луната изплува над дърветата. Понякога Хиеро изследваше обкръжаващия ги мрак, но менталните сигнали, които прехвана, не криеха опасност за хората. Обитателите на джунглите живееха обикновения си живот: ловуваха, бягаха, спяха, пиеха и ядяха.
Уморените пътешественици заспаха. Само часовоите поддържаха огньовете и наблюдаваха оградата.
Сутринта рано групата се подготви за поход. Багажът беше натоварен на Клотц, колкото и това да не му харесваше. „Движи се сам,“ заповяда му Хиеро, „няколко дни ще ходя пеш.“ Лорсът беше принуден да пренася товари и спокойно щеше да носи десет човека; раздразнението му се дължеше по-скоро на уязвена гордост, отколкото на мързел. Той тресеше огромните си рога и ревеше така, че почти спука тъпанчетата на Лучара. Гората му отговори с цял хор от ръмжене, писъци, ревове и под този многогласен оркестър отрядът потегли.
Най-отпред, като разузнавачи, вървяха Хиеро и мечокът. Следваха ги едноокият боцмян и няколко моряци с брадви. Те разчистваха пътя за идващите след тях. Ядрото на отряда включваше Хаймп и по-голямата част от моряците, които бяха извадили мечове и копия. След тях се движеха Лучара, Алдо и силно натовареният лорс. Тилът на отряда се прикриваше от малка група арбалетчици. Според Хиеро такова разпределение на пътешествениците осигуряваше максимална безопасност, тъй като в челото и опашката на колоната се намираха опитни телепати.
Както беше казал единадесетникът, те скоро достигнаха търсената пътека. Безпогрешният инстинкт на Хиеро му подсказа, че тя води точно на юг. Пътечката беше проходима, само на някои места се беше появил нисък храсталак, който не представляваше проблем за острите брадви на моряците. Последните се отпуснаха, заваляха песни и шеги за чернооките красавици от славния град Ниана. Лучара се стараеше да не обръща особено внимание на текста им. Когато за обяд спряха за лека почивка и подсилване, моряшките приказви обясниха на Хиеро причината за ентусиазма им. Хитрият Хаймп беше пуснал слух, че целта на експедицията са съкровища, скрити в изоставен от дълбока древност град. Като доказателство се подмяташе за тайната карта, която някои бяха успели да зърнат. Нищо чудно, че хората бързо нагълтаха тази въдица; подобни истории винаги са имали успех.
Пътешествениците вървяха по чудесен, зелен свят, който като че ли нямаше край. Задушливата крайбрежна жега се смени от умерена, поносима топлина. Въздухът под короните на огромните дървета беше свеж и ароматен. За приятна изненада на всички, почти нямаше насекоми — вероятно изобилието от птици, които живееха по върховете на дърветата, беше причината за това.
Маймуни от различни размери, същества, подобни на катерици и други дребни животинки непрекъснато сновяха по дърветата и лианите. От време на време пътеката беше пресичана от огромни следи, които свидетелствуваха, че в гората обитават много едри животни. Един път мечокът изплашено отскочи от плитък канал, който диагонално пресичаше пътеката. Като че ли тук беше теглено тънко кръгло тяло, което беше притиснало рохкавата почва. Хиеро се досети какво може да е то, но размерите го смущаваха. Единадесетникът потвърди догадката му:
— Да, моето момче, тук е минала гигантска змия. Да се надяваме, че няма да я срещнем. Такива животни много трудно се поддават на ментален контрол, а размерите им ги правят почти неуязвими за нашето оръжие. Мисля, че дължината на тази змия е около сто фута, — и без да добави нищо друго, старецът се отправи към ариегарда.
Внезапно дърветата отстъпиха настрани и пред хоратасе появи обрасла с трева поляна, около сто ярда в диаметър. Озпъстрена с цветя, залята със слънце, тя като че ли канеше гостоприемно хората да си починат и не предвещаваше никаква опасност.