Потомците на Шанара

Уокър се усмихна нелюбезно.

— Взел си магията, защото си искал. Бил си Друид и си имал избор. Заровил си се в древни науки и магия, защото си се интересувал от това. Аз — не. Родил съм се с наследството, без което бих бил по-добре. Магията ми е наложена без мое съгласие. Използвах я, защото нямах избор. Тя е като мелничен камък, който ще ме смаже. Не се оплаквам, но това съсипа живота ми — в тъмните му очи имаше горчивина. — Не се опитвай да се сравняваш с нас, Коглайн.

Слабото тяло на другия потрепери.

— Тежки думи, Уокър Бо. С удоволствие прие учението ми за същата тази магия едно време. Достатъчно добре се чувстваше с нея и тайните й.

— Въпрос на оцеляване и нещо повече. Бях дете, уловено в чудовищната сянка на Друидите. Използвах те, за да оживея. Ти беше всичко, което имах. Не търси от мен благодарност, Коглайн. Няма за какво.

Коглайн изведнъж се изправи толкова рязко, колкото никой не би очаквал от старческата му фигура. Надвеси се над облечения в черно от другата страна на масата, а на пребледнялото му лице се изписа страховито изражение.

— Бедният Уокър — прошепна той. — Все още не искаш да признаеш кой си. Отричаш дори съществуването си. Колко време ще се заблуждаваш така?

Помежду им настана безкрайна тишина. Полъх мъркаше пред камината и гледаше В очакване. Една съчка изпука и изпълни въздуха с искри.

— Защо дойде, старче? — каза накрая Уокър Бо, а в думите му едва се различаваше яростта.

Усети в устата си железен вкус, за който знаеше, че не е от гнева, а от страха.

— За да се опитам да ти помогна — каза Коглайн. В гласа му нямаше ирония. — Да ти дам посока в лутането.

— Добре съм и без твоята намеса!

— Добре? — поклати глава другият. — Не, Уокър. Никога няма да си добре, докато не се научиш да не се противопоставяш на себе си. А така упорстваш. Мислех, че уроците за магията, които ти давах, ще те отдалечат от тези детинщини, но очевидно съм сгрешил. Ще се изправиш пред по-сурови уроци, Уокър. Може би няма да ги преживееш.

Подаде му тежкия пакет през масата.

— Отвори го.

Уокър се поколеба, а очите му не се откъсваха от пакета. След това се протегна, скъса връвта и откри покривалото.

Срещу му се оказа масивна, подвързана с кожа книга, изписана със златни букви. Пресегна се, докосна я, след това я отвори и погледна бързо вътре. После се отдръпна, сякаш пръстите му бяха изгорени.

— Да, Уокър. Това е една от липсващите Истории на Друидите — единствен том. — Изкривеното старческо лице бе напрегнато.

— Откъде я взе? — запита Уокър решително.

Коглайн се приближи. Въздухът като че ли се изпълни със звука от собственото му дишане.

— От изгубения Паранор.

Уокър Бо бавно се изправи на крака.

— Лъжеш!

— Така ли? Погледни в очите ми и кажи какво виждаш.

Уокър се отдръпна. Трепереше.

— Не знам откъде си я взел и какви лъжи си измислил, за да ме убедиш в нещо, за което със сърцето си усещам, че е невъзможно! Върни я откъдето си я взел, или нека потъне в блатата! Не искам нищо от нея!