Молитвената песен

Джеър пое дълбоко хладния нощен въздух. Дали пък не разбираше Гарет Джакс по-добре, отколкото подозираше. Може би го разбираше не по-зле от всички останали.

— Има нещо, което малцина знаят — изведнъж го погледна Форейкър.

Джеър се откъсна от мислите си. — Казваш, че те е открил в Черните дъбове. Така и не мога да разбера какво е търсел там. Идвал е от запад, от Калахорн, нали така?

Джеър потвърди с бавно кимване на глава:

— Знаеш ли, не съм мислил за това. Черните дъбове наистина са доста встрани от пътя на някой, който пътува от граничните райони към Анар. — Млъкна и се замисли. После попита: — Какво е правел там?

Форейкър се усмихна леко:

— Мога само да се догаждам, нали разбираш. Не ми е казвал нищо повече от това, което е казал на теб. Но знаеш ли, местността на юг от езерото, между Лий и низината Клийт — тя е била негов дом. Там се е родил, там е израснал. Навремето, много отдавна, там е имал семейство. Не знам какво точно, но все пак семейство. Отдавна не е споменавал нищо за това, но кой знае, може би там той все още си има някого. Или само спомени, знам ли.

— Семейство — повтори бавно Джеър и поклати глава. — Казвал ли ти е нещо повече за него?

Джуджето се отдръпна от парапета:

— Не. Един единствен път спомена, ей така, между другото. Но сега ти знаеш за този човек нещо, което никой друг не знае — освен мен, естествено. Е, какво, сега разбираш ли го по-добре?

Джеър се усмихна:

— Не мисля.

Форейкър се обърна и двамата тръгнаха обратно през укрепленията.

— Така си и мислех — промърмори джуджето и се загърна по-плътно с наметалото си. Вятърът се засили след като излязоха от заслона на високите стени. — Хайде, ела с мен вътре. Ще те загрея с чаша бира. Ще чакаме заедно завръщането на нашия ястреб.

Форейкър го потупа приятелски по рамото и младежът го последва бързо.

Часовете на нощта се точеха бавно и тягостно, помрачени от лоши предчувствия. Мъглата се измъкна безшумно от възвишенията, сгъсти се, припълзя над шлюзите и бентовете и загърна армиите на гномите и джуджетата с влажен лепкав воал. Дори огньовете на гномите престанаха да се виждат.

Джеър Омсфорд заспа в полунощ, в очакване на Гарет Джакс. Сгушен в стол с висока облегалка, уморен, той неусетно заспа, докато Форейкър, Слантър и Еден Елеседил разговаряха тихо над чаша бира и на светлината на една единствена свещ в сгъстяващия се мрак. Както седеше заслушан в монотонния им говор със затворени очи, така и заспа.

Малко преди зазоряване принцът на елфите го раздруса и събуди:

— Джеър. Той се върна.

Младежът от Вейл разтри сънените си очи и стана. Почти невидими в сумрака на отиващата си нощ, въглените на гаснещия огън проблясваха с меката светлина на малката камина в отсрещния край на стаята. Навън дъждът потрепваше равномерно върху каменната зидария.