Молитвената песен

Замълча. Злокобното предупреждение на Краля на Сребърната река внезапно изплува в съзнанието му. Понесени от вятъра листа, му беше казал той. Сестра ти и друидът. И двамата ще изчезнат.

Отърси се от спомена. Той няма да допусне това. Дал беше думата си. Ще стигна преди тях. Ще ги открия. Ще разпръсна Сребърния прах във водите на Извора на рая, за да ги изчисти, после ще хвърля Кристала на виденията и после… Замисли се, изпълнен със съмнения. После какво? Не знаеше. Нещо, каквото и да е. Ще направи нещо, което няма да позволи на предсказанията на стареца да се сбъднат.

Но преди това трябваше да направи пътуването на север, припомни си той мрачно. А преди да продължат, Гарет Джакс трябваше да се върне.

Форейкър все още се разхождаше из укрепленията. Обраслото му с гъста брада лице беше ниско склонено към гърдите, ръцете му пъхнати в джобовете на пътното наметало, с което беше загърнал якото си тяло. Джеър го настигна и погледна надолу към стълбите с широки стъпала, които водеха към по-обширен склон.

— Какво можеш да ми кажеш за Гарет Джакс? — неочаквано попита младежът от Вейл.

Джуджето не повдигна глава:

— Какво по-точно те интересува?

Джеър сви рамене:

— Не знам. Каквото и да е.

— Каквото и да е ли? — изсумтя другият. — Не е ли малко неопределено? Какво точно искаш да знаеш?

Джеър се замисли, после каза:

— Нещо, което никой друг не знае. Нещо за самия него.

Форейкър се доближи до парапета, от който се виждаше необятната шир на Силидълън, подпря се на лакти и се загледа в нощта. Джеър застана мълчаливо до него и зачака.

— Искаш да разбереш що за човек е, така ли? — попита накрая Форейкър.

Джеър кимна с глава:

— Поне мъничко.

Джуджето го погледна с разбиране:

— Не мисля, че това е възможно, Омсфорд. Все едно да се опитваш да разбереш някой… ястреб. Гледаш го, виждаш как изглежда, виждаш какво прави. Възхищаваш му се. Очарован си от него. Та той е истинско чудо! Но никога не можеш да го разбереш напълно — истински. Трябва да си като него, за да разбереш.

— Ти май го разбираш — подметна Джеър.

Суровото лице на Форейкър се извърна рязко към неговото:

— Така ли мислиш, Омсфорд? Че го разбирам. — Отново поклати глава. — Не повече, отколкото мога да разбера един ястреб. А може би и по-малко, кой знае. Познавам го, защото съм бил известно време с него, борил съм се рамо до рамо с него, и съм обучавал мъже редом с него. Затова го познавам. Знам също какво представлява той. Но това няма абсолютно нищо общо с разбирането.

Поколеба се, после продължи:

— Гарет Джакс е като някаква друга форма на живот, в сравнение с мен, с теб, с всички останали. Особена и единствена по рода си форма на живот. Той просто е единствен. — Вдигна вежди. — Магичен по свой собствен начин. Прави неща, които на никой друг не би минало през ум да прави — пък и не би се опитал да прави. Преборва се с неща, които биха убили всеки друг. И го прави отново и отново. Също като при ястребите. Някакъв инстинкт, който го изстрелва там някъде горе, във висините, над всички нас, където никой не може да го досегне. Същество, което се различава от всички нас. Да го разбирам ли? Не, никога не бих дръзнал да се опитам да го разбера.