Нож от блянове

Все още бяха в самото начало на пътя, но надеждите му, че Лука ще се е подплашил от сеанчанците и ще подкара по-бързо, скоро се изпариха. Докато слънцето се издигаше, подминаваха каменни ферми, вкопчени в хълмистите склонове, и понякога малки селца с керемидени или сламени покриви, скътани край пътя и обкръжени от изтръгнати от леса ниви с каменни синори. Мъже и жени гледаха точещото се по пътя позорище, хлапета притичваха покрай кервана, докато родителите не им подвикнат да се върнат, но някъде рано след пладне позорището стигна до нещо по-голямо. Брод Руниен, край някаква така наречена река, която можеше да се изгази за по-малко от двайсет разтега, без да затънеш повече от кръста. Е, имаше каменен мост през нея, но селцето не можеше и на малкия пръст на Джурадор да стъпи. Все пак имаше четири хана, каменни, всеки на три ката и покрити със зелени или сини плочки, и около половин квадратна миля здраво утъпкана пръст между селото и реката, където търговци можеха да си разпрегнат фургоните за през нощта. Ферми с оградени ниви, овощни градини и пасбища се точеха на цяла левга покрай пътя и сигурно и по-натам, отвъд хълмовете. Всъщност сигурно покриваха всички склонове на околните хълмове. А това беше достатъчно.

Като се разпореди да вдигнат платнената стена на утъпканото до реката, за да могат животните по-лесно да се поят, Лука се запъти към селото, облечен в толкова червено палто и наметало, че Мат очите го заболяха. Да не говорим, че бяха извезани с толкова златни звезди, че и Калайджия щеше да се разплаче от срам, ако навлечеше такива дрехи. Когато се върна, придружен от трима мъже и три жени, огромният синьо-червен плакат вече беше разпънат, всеки фургон си беше на мястото, платформите за представление разтоварени и цялата стена — почти вдигната. Селото не беше чак толкова далече от Ебу Дар, но облеклото на тукашните все едно че беше от друга страна. Мъжете бяха с къси вълнени сетрета с ярки цветове, извезани с нащърбени спирали по раменете и ръкавите, с торбести панталони, затъкнати във високите до коленете ботуши. Жените, с прибрана на нещо като кок коса, бяха с дрехи не по-малко пищни от тези на Лука, с изпъстрени от подгъва до бедрото с цветя тесни поли. До една носеха ножове на коланите, макар повечето да бяха с прави остриета, и опипваха дръжките, щом някой ги погледнеше. Колкото до обидчивост, Алтара си беше Алтара. Шестимата бяха селският кмет, четиримата собственици на хановете и една длъгнеста, сбръчкана и побеляла жена в червено; другите се обръщаха към нея с почтителното „Майко“. Тъй като шкем-бестият кмет беше също толкова побелял като нея, да не говорим, че беше почти оплешивял, а на никой от ханджиите не му липсваше поне малко бяла коса, Мат реши, че сбръчканата трябва да е селската Пре-мъдра. Усмихна се и килна широкополата си шапка, щом минаха покрай него, а тя го изгледа остро и изсумтя под нос почти като Ни-нив. О, да, Премъдра си беше отвсякъде.