Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
— Какво стана там вътре, Каутон? — изръмжа Блерик и ясните му сини очи само дето дупки не изровиха в Мат. Беше обръснал шиенарския си перчем и не беше доволен от бавния растеж на четината, покриваща черепа му.
— Ти забърка ли се? — хладно попита другият.
— Как бих могъл? — отвърна Мат и се спусна по стъпалата с най-безгрижна стъпка. — Тя е Айез Седай, ако случайно си забравил. Ако искате да разберете какво стана, предлагам да питате нея. Не съм чак такъв тъпак да говоря за това. Само че на ваше място не бих я питал точно сега. Вътре още спорят. Възползвах се да се измъкна, докато кожата ми още е здрава.
Май не избра най-добрите думи. Лицата на двамата Стражници станаха още по-мрачни, колкото и да изглеждаше невъзможно. Но все пак го пуснаха да си върви по пътя, без да му се наложи да прибягва До ножовете. И толкова. А и никой от двамата май не гореше от желание да влезе във фургона. Вместо това седнаха на стъпалата да чакат, глупците му с глупци. Съмняваше се, че Джолайн щеше да е много мила с тях, но като нищо можеше да излее върху тях гнева си затова, че знаят. На тяхно място щеше да си намери някоя много важна работа по-далече от фургона, да речем, за, хм, месец-два. Това можеше да помогне. Донякъде. Жените имат навика дълго да помнят някои неща. Той самият трябваше вече да се озърта през рамо за Джолайн. Но все пак си струваше.
Със сеанчанците, вдигнали лагера си оттатък пътя, с каращите се Айез Седай и преливащи жени, и тия въртящи се в главата му зарове, дори две игри на камъчета да спечелеше от Тюон, едва ли щеше да изпита нещо друго освен тревога. Отиде да спи — на пода, защото този път беше ред на Домон да използва второто легло, другото винаги го взимаше Егеанин. Заровете още му тропаха в черепа, но беше сигурен, че утре ще е по-добре от днес.
Е, никога не беше твърдял, че винаги е прав. Жалко само, че грешеше толкова често.
Глава 8
Драконови яйца
На другата заран, още по тъмно, Лука нареди да вдигат лагера и да товарят всичко във фургоните. Мат се събуди от дрънчене, трополене и викове, колкото и да беше капнал и натъртен от спането на пода. Пък и не бе успял да се наспи заради проклетите зарове. Тия неща носеха на човек сънища, убиващи всякакъв сън. Лука тичаше насам-натам по долна риза и с фенер в ръката, грачеше заповеди и сигурно повече пречеше на работата, отколкото да я ускори, но Петра, толкова широк, че изглеждаше трътлест, макар изобщо да не беше по-нисък от Мат, спря да впряга четирите коня на фургона им с Кларине, за да обясни. При бледата луна, смъкнала се ниско на хоризонта и полускрита зад дърветата, фенерът на капрата за коларя беше единствената светлина, трепкаща жълта локва, повторена стократно из целия лагер. Кларине разхождаше кучетата, тъй като по-голямата част от деня щяха да изкарат във фургона.
— Вчера… — Вдигачът на тежести поклати глава и погали най-близкия кон, който чакаше търпеливо да го запрегнат, все едно че животното нервничеше. Може би самият той беше изнервен. Нощта беше само прохладна, не чак студена, но той беше с тъмно палто и с плетена шапка. Жена му винаги се тревожеше да не се поболее от течение или студ и се грижеше да му е топло. — Ами, нали знаеш, ние навсякъде сме чужденци, а много хора си мислят, че могат да се облагат от чужденци. Ама ако оставим един да се измъкне, ще се опитат други десет, ако не и сто. Някой път местния съдия, или който там минава за такъв, ще наложи закона в наша полза, но само понякога. Щото сме чужденци и на другия или по-другия ден ще ни няма, а и все едно, всеки знае, че чужденецът не ти мисли доброто. Тъй че сами трябва да се пазим, да си държим на това, дето си е наше. Само че направиш ли го това, време е да хващаш пътя. Същото си е и сега както и по-рано, когато с Лука бяхме само трийсетина души, като броиш и конярите, макар че в ония времена щяхме да тръгнем още щом си отидоха ония войници. В ония времена нямаше да се изгуби толкова много пара, ако си тръгнем бързо — сухо добави той и поклати глава може би заради алчността на Лука или пък затова колко голямо е станало позорището, преди да продължи.
— Ония тримата сеанчанци си имат приятели, нали, или другари по бака поне, няма да им хареса, че са ги натирили като говеда. Оная ги разкара, ама можеш ли да си сигурен, че няма да си го върнат на нас, щото си мислят, че нас могат да ни ударят, а нея не могат. Сега, офицерите им може и да спазят закона, или властниците им, или каквито са там, като нея де, ама не можем да сме сигурни в това. Сигурно е обаче, че ония типове може да ни направят беля, ако се задържим още ден. Какъв смисъл да стоим, ако това значи бой с войници и сигурно някои ще пострадат, че да не могат да играят, а и тъй или иначе неприятностите със закона са сигурни. — Беше най-дългата реч, която Мат бе чувал от Петра, и той се окашля, сякаш сам се притесни, че е говорил толкова много. — Тъй де — измърмори Петра и се наведе отново над такъмите. — Лука иска скоро да сме хванали пътя. Сигурно ще искаш да си видиш конете.