Нож от блянове

На другата заран, щом слънцето се извиси в безоблачното небе, той седна на стъпалата на зеления си фургон и грижливо задялка с остър нож пръта за лъка — с това нещо човек трябваше да внимава, да е почти деликатен; само едно небрежно рязване можеше да развали цялата работа. По едно време излязоха Егеанин и Домон. Странно, като че ли се бяха облекли много грижливо, в най-хубавите си дрехи. Синеоката сеанчанка си беше облякла светлозелена рокля, тежко извезана на ситни бели и жълти цветчета от високото деколте и надолу по ръкавите, а шалът на цветя придържаше на място дългата й черна перука-Домон, който определено изглеждаше нелепо с много късата си коса и иллианската си брада, от която горната му устна оставаше оголена, беше изчеткал изтърканото си кафяво палто толкова, че наистина до-някъде приличаше на чисто. Шмугнаха се покрай него и забързаха нанякъде, и той повече не помисли за тях, докато не се върнаха след около час, за да му съобщят, че са били в селото и са накарали Майка Дарвейл да ги венчае.

Мат не можа да се сдържи да не зяпне. Строгото лице и острият поглед на Егеанин достатъчно добре издаваха нрава й. Какво можеше да е накарало Домон да се венчае за тази жена? Все едно да се венчаеш за мечка. Щом се усети, че иллианецът започва да го гледа гневно, Мат припряно скочи и се поклони над пръта за лъка.

— Поздравления, господин Домон. Поздравления, госпожо Домон. Светлината дано ви освети и двамата. — Какво друго да каже?

Домон обаче продължи да го гледа с яд, сякаш бе прочел мислите му, а Егеанин изсумтя.

— Името ми е Лейлвин Безморска, Каутон — изсумтя тя. — Това име ми е дадено и с това име ще умра. И си е добро име, след като ми помогна да стигна до решението, което трябваше да взема още преди няколко недели. — Намръщи се и погледна накриво Домон. — Разбираш защо не можех да приема твоето име, нали, Бейл?

— Не, миличко — отвърна нежно Домон и отпусна широката си длан на рамото й. — Но ще те взема с всяко име, стига да си моя жена. Казах ти го.

Тя се усмихна и сложи ръка върху неговата, а той също се заус-михва. Светлина, прилошаваше му от тези двамата. Ако венчилото караше човек да се усмихва като сироп за сън… А, не и Мат Каутон. Можеше да е почти венчан, но Мат Каутон никога нямаше да почне да се държи като смахнат.

Та така се стигна до не много голямата, нашарена със зелено шатра на двамата мършави домански братя, които лапаха огън и гълтаха саби. Дори Том признаваше, че Балат и Абар са добри. Имаха си много приятели сред останалите в трупата, тъй че не им беше трудно да си намерят места за спане, но тая шатра му излезе колкото цял фургон! Всеки знаеше, че разполага със злато, което да пилее, а двамата завъз-дишаха ужасно, че трябвало да се откажат от уютния си дом, когато се опита да се попазари с тях. Да, но младоженецът и невястата трябваше да си останат насаме, а и той с радост бе готов да им помогне, поне за Да не ги вижда как се гледат с влажни очи като смахнати. Пък и му беше омръзнало да се редува да спи на пода. В шатрата поне си имаше нар през нощта — можеше да е тесен и твърд, но все пак беше по-мек от дъските на пода — а и след като беше сам, имаше повече място, отколкото във фургона, дори след като си премести дрехите, прибрани в двата обковани с месинг сандъка. И свой умивалник даже си имаше, стол с гръб, който не беше съвсем разклатен, грубо трикрако столче и маса, достатъчно голяма, за да се поберат на нея чиния, чаша и две прилични месингови лампи. Сандъка със златото го остави в зеления фургон. Само сляп глупак щеше да се опита да ограби Домон. Само луд щеше да се опита да ограби Егеанин — е, Лейлвин, щом толкова държеше, макар да бе сигурен, че рано или късно ще се вразуми. След първата нощ, прекарана близо до фургона на Айез Седай и лисичата глава, която го смразяваше половината нощ, нареди да му вдигнат шатрата срещу фургона на Тюон, като се погрижи Червените да почнат, преди някой друг да е заел мястото.