Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Не искаше. Най-хубавото с имането на пари бе не това, което можеш да си купиш, а че можеш да накараш други да ти свършат работата. Още щом разбра, че позорището се гласи за път, беше вдигнал четиримата Червени от шатрата, в която сияха с Чел Ванин, да впрегнат фургона му с Тюон и да оседлаят бръснача и Пипе. Якият конекрадец — още не беше откраднал кон, откакто Мат го познаваше, но си беше такъв — се събуди, колкото да каже, че ще стане, щом другите се върнат’, след което пак се зави и захърка още преди Харнан и другите да са си нахлузили ботушите. Уменията на Ванин бяха такива, че никой не възропта освен обичайното недоволно ръмжене за ранния час, но освен Харнан те щяха да си ръмжат дори да ги оставеше човек да спят до пладне. Потрябваха ли уменията на Ванин, той щеше да се отплати десетократно, и те го знаеха, даже Фергин. Мършавият Червен не беше особено умен, освен във войнишката работа, но виж, в нея беше доста оправен. Да речем — достатъчно.
Позорището потегли от Джурадор преди слънцето да изгрее — проточила се змия от фургони, трополящи в тъмното по широкия път, с чудовищната грамаданщина на Лука най-отпред, теглена от шест коня, фургонът на Тюон караше точно зад него, с Джордъран за колар — бе толкова широк в раменете, че и той можеше да мине за вдигач на тежести, и Тюон и Селусия, добре загърнати в наметалата и закачуле-ни, присвити от двете му страни. Товарните фургони, клетките с животните и резервните коне бяха на опашката. Постовете на сеанчанс-кия лагер ги наблюдаваха как се изнизват по пътя, мълчаливи, облечени в броня, крачещи в сумрака около войнишкия лагер. Не че самият лагер беше тих. В изпънати редици между шатрите стояха смътни фигури, гръмки гласове подвикваха имена в сутрешната проверка и също тъй гръмко им се отзоваваха. Мат само дето не затаи дъх, докато слушаше тези отривисти викове. Войнишката дисциплина бе нещо великолепно. Стига да не е за теб де.
Яздеше Пипе до фургона на Айез Седай, някъде в средата на дългата колона, и леко потръпваше всеки път, щом лисичата глава опареше гърдите му с хладината си — а беше започнала да го прави преди да са изминали и една миля. Джолайн явно не си губеше времето. Фергин пляскаше с юздите и си бъбреше с Метвин за коне и за жени. Двамата изглеждаха щастливи като свине в детелина, но то пък представа си нямаха какво се вихри във фургона. Добре поне, че ме-дальонът само охладняваше, и то едва-едва. Не прекаляваха много със Силата. Все пак никак не му харесваше да е близо до преливане. Опитът му говореше, че Айез Седай носят беля в кесийките си и хич не се свенят да я ръсят, който и да се окажеше на пътя им. Не, с тия зарове в главата щеше да се радва да е поне на десет мили от Айез Седай.
Искаше му се да язди до Тюон, да може да си приказва с нея, нищо, че Селусия и Джордъран щяха да чуят всяка дума, но нали човек все гледа жената да не си помисли, че е прекалено нетърпелив. Направиш ли го, тя или ще се възползва, или ще те разкара веднага. Тюон вече бездруго намираше достатъчно начини да се възползва, а и той не беше имал много време за ухажване. Рано или късно тя щеше да изрече думите, допълващи брачната церемония, сигурно, колкото бе сигурно, че водата е мокра, но това само усилваше желанието му да разбере що за човек е — нещо, което дотук не беше се оказало никак лесно. Пред тази дребна женичка ковашката главоблъсканица изглеждаше проста работа. Но как да се ожени човек за жена, ако не я познава? По-лошо, трябваше да я накара да гледа на него като на нещо повече от „Играчка“. Според него да се ожени човек за жена, която не го уважава, бе все едно да носиш на гърба си риза от люта коприва ден и нощ. Още по-лошо, трябваше да я накара да е мила с него, иначе щеше да се наложи да се крие от собствената си жена, за да не го направи да’ковале! И за капак трябваше да направи всичко това за колкото време оставаше, преди да я върне в Ебу Дар. Страхотна манджа, сигурно много вкусна за някой герой от легенда, дреболия, колкото да му позапълни времето, докато тича да си извърши великия подвиг, само че проклетият Мат Каутон не беше проклет герой. Все пак трябваше да го направи обаче, а нямаше нито време, нито място за грешни стъпки.