Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Да. Колкото по-скоро се успокоят духовете им, толкова по-добре. Или съм ви разбрала погрешно?
— Не сте.
— Предполагам, че благословията на който и да е Едур ще е достатъчна за жалките ви слуги. А и не виждам как би могла да повлияе на отношенията на краля-магьосник с вас. Всъщност сигурна съм, че няма да им въздейства. — Майен се обърна към една от робините си ледерийки. — Перната вещице, съобщи, моля те, на Урут Сенгар, че ще се позабавя, но я увери, че няма да е задълго.
Младата жена се поклони и затича към къщата. Серен се вторачи за миг след нея.
— Майен, ако мога да попитам, кой й е дал това име?
— Перната вещица ли? Ледерийско е, нали? Ледериите, родени като роби при нас, получават майчините си имена. Или бабините, според практиката на расата ви. Не съм се замисляла много. Защо?
Серен сви рамене.
— Просто името е много старо. Не съм чувала да се използва — има го само в хрониките.
— Е, да тръгваме ли, Аквитор?
Удинаас седеше на ниското трикрако столче до входа и стържеше люспи от коша със сушена риба. Ръцете му бяха мокри, зачервени и напукани от солта. Видял беше пристигането на Аквитора, последвано от отклонението на Майен, а сега — и приближаващата се с угрижено лице Перната вещица.
— Длъжнико, Урут вътре ли е? — попита го рязко тя.
— Да, но трябва да изчакаш.
— Защо?
— Разговаря със знатните вдовици. Вътре са вече от доста време. И не, не знам какво ги притеснява.
— И си въобразяваш, че щях да те попитам?
— Как са сънищата ти, Перната вещице?
Тя пребледня и се огледа, сякаш търсеше друго място, където да изчака. Но беше заръсил лек дъжд, а под стрехите и двамата бяха на сушина.
— Нищо не знаеш за сънищата ми, Длъжнико.
— Как така? В тях всяка нощ идваш при мен. Говорим си. Спорим. Ти искаш отговори от мен. Проклинаш погледа в очите ми. А накрая все бягаш.
Тя не пожела да срещне погледа му.
— Не може да си там. В ума ми. Ти си нищо за мен.
— Ние сме падналите, Перната вещице. Ти, аз, призраците. Всички ние. Ние сме прахът, завихрил се около глезените им, докато те крачат напред в славата си. След време може да се вдигнем под несекващите им стъпки и да ги задавим, но това ще е жалко отмъщение, не мислиш ли?
— Напоследък не говориш като преди, Удинаас. Вече не знам кой говори чрез тебе.
Той заби очи в полепналите си с люспи ръце.
— И как да отговоря на това? Дали съм си останал непроменен? Едва ли. Но означава ли това, че промените не са мои? Бих се заради тебе с Бялата врана, Перната вещице. Изтръгнах те от ноктите й, а ти само ме кълнеш.
— Смяташ, че трябва да съм ти благодарна, защото ти дължа живота си?
Той примижа, но успя да се усмихне и отново вдигна очи. Улови я, че го гледа съсредоточено, макар че тя веднага извърна глава.
— А, разбирам. Разбрала си, че си… длъжничка. На мен.
— Грешиш — изсъска му тя. — Урут щеше да ме спаси. Ти не направи нищо — само се направи на глупак.
— Тя закъсня много, Перната вещице. А ти настоятелно продължаваш да ме наричаш „Длъжник“, сякаш ако го повтаряш достатъчно често, това ще смъкне…
— Млъкни! Нищо общо не искам да имам с теб!
— Нямаш избор, макар че ако го изречеш по-високо, главите и на двама ни ще кацнат на колове пред стените. Какво поиска Аквиторът от Майен?
Тя потръпна нервно, поколеба се, но отвърна:
— Да каже „добре дошли“ на нереките. Те умират.
Удинаас поклати глава.
— Този дар може да го даде само кралят-магьосник.
— И аз така мислех. Но Майен се предложи вместо него.
Той я изгледа изумено.
— Сериозно? Да не си е изгубила ума?
— По-тихо, глупако! — Пернатата вещица приседна срещу него. — Предстоящият брак й е замаял главата. Въобразява си, че е кралица, и е станала непоносима. А сега ще ходи и нереките да благославя…
— Да благославя?!
— Сама го каза, да. Мисля, че даже и Аквиторът се изуми.
— Аквиторът е Серен Педак, нали?
Пернатата вещица кимна.
Помълчаха, после Удинаас попита:
— Какво би постигнало едно такова благославяне според теб?
— Сигурно нищо. Нереките са прекършен народ. Боговете им са мъртви, духовете на предците им са се разпръснали. О, някой и друг призрак би могъл да се привлече на новоосветеното място…
— Благословията на Едур може да направи това? Да освети място?
— Може би. Не знам. Но може да има обвързване. На съдби. Зависи доколко е чиста кръвта на Майен. От всичко, което я чака в живота, от това дали е… — Махна сърдито с ръка и млъкна.
„От това дали е вдовица. Но как може да има съмнения в това? Тя все още е неомъжена, а Едур никога не нарушават тези правила.“
— Двамата с теб не сме си говорили — рече Удинаас. — Казах ти, че трябва да почакаш, защото съм длъжен. Не си имала основание да смяташ, че съобщението от Майен е спешно. Ние сме роби, Перната вещице. Не разсъждаваме, а за Едур и обичаите им не знаем почти нищо.