През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
— Марах Дуримех вече я няма.
— Но аз все пак трябва да я видя.
— Защо?
— Трябва да й кажа, че заминаваш.
— Кой те помоли за това?
— Бащата на момичето, на което помогна да оздравее.
— Мерсинах, остани! Заповядвам ти!
Думите ми не помогнаха. Старата се забърза по стълбите надолу и когато пристъпих към прозореца, видях как прекосява площада.
— Остави я, ефенди! — каза Селим ага. — Мерсинах им е обещала. Ох, защо ми даде купчината пари в нейно присъствие! Сега няма да получа и грош от нея!
— За себе си ли ще ги изхарчи?
— Няма. Но Мерсинах е голяма скъперничка, ефенди. Което не й е нужно за нас или за затворниците, го скрива така, че да не мога да го намеря. Моята стопанка е много горда, че когато умре някой ден, аз ще имам много пари. Но на мен това не ми харесва, защото трябва да тегля сега. Аз пуша най-лошия тютюн и когато ходя при евреина, мога да си позволя да пия само от най-евтиното му лекарство.
Арнаутският ага си тръгна нажален и аз го последвах до двора, където конете вече бяха оседлани. После още веднъж обиколих с англичанина из града, за да направя някои покупки. Когато се върнахме, всички се бяха събрали пред входа на къщата. При тях беше и един друг мъж. Отдалеч познах, че е бащата на моята пациентка.
— Ефенди, господарю мой, чух, че се каниш да отпътуваш — започна той, след като ме пресрещна. — Затова съм и дошъл, да се сбогувам с теб. Дъщеря ми скоро ще бъде излекувана напълно. Шакара, жена ми и аз ще се молим на Аллах да те закриля. И за дда си спомняш за нас, ти донесох един малък ядигар.
— Ако е някоя уфак-тефек, ще я взема, иначе не.
— Той е толкова незначителен и малък, че ми е неудобно да ти го предам лично. Позволи да го поверя на слугата ти! Кой е той?
— Там до врания ми кон е Хаджи Халеф. Мъжът извади изпод широките си дрехи кожен, обшит с
[#1 Сувенир. — Бел. нем. изд.]
перли калъф и го подаде на Халеф. Видях, че даде още нещо на дребосъка. Благодарих му и се разделихме.
Сега дойде най-лошото: раздялата със Селим ага и особено с «Мирта». Агата обикаляше около конете и дооправяше ремъците и токите им, които и без това бяха наред. Той блещеше очи, както никога досега. Краищата на мустаците му се вдигаха и спускаха като рамото на някоя везна. От време на време се хващаше с ръка за гърлото, като че ли нещо го душеше. Най-сетне той подаде ръка на Халеф за раздяла. Започна много отдалеч:
— Сбогом, Хаджи Халеф Омар! Аллах да бъде винаги с теб! Селим въобще не чу това, което дребният Халеф му отговори, а скочи към коня на Мохамед, за да убие една муха, кацнала на врата му. След това грабна ръката на шейха и я раздруса енергично:
— Аллах да бъде с теб и всички твои близки! Отбий се пак при нас, когато имаш път към Амадие!
Внезапно Селим ага забеляза, че коланът на седлото на англичанина е изтеглен малко назад. Той изтича при него, мушна се под коня и започна да дърпа и тегли, като че трябваше да премести някаква огромна тежест. Най-сетне беше готов и протегна десницата си на ездача:
— О, бей, пътят ти…
— Уел! — прекъсна го Линдси. — Ето!
Бакшишът отиде в ръцете на агата и доколкото познавах англичанина, сигурно беше доста голям. Този жест още повече обърка разчувствания предводител на арнаутите. И така, той започна отново:
— О, бей, пътят ти е като пътя…
— Уел! — избоботи Линдси добродушно и последва нов бакшиш. Дарителят бе помислил, че протегнатата за раздяла ръка иска нещо.
— О, бей! — започна агата, повишавайки глас. — Пътят ти е като пътя на праведните и…
— Уел! — прозвуча за трети път.
Но агата внезапно дръпна ръката си и се възползва от факта, че тъкмо се качвах на коня си, за да ми държи стремето. Лицето му изглеждаше ту като слънчев лъч, ту като облачна сянка над някое развълнувано житно поле. Той отвори уста, но дълго сдържаният порой потече от очите му. Селим поиска да каже нещо, вместо това се чу само неразбираем звук. Агата ми подаде ръка. Поех я и я стиснах, сам дълбоко развълнуван. После той бързо се оттегли в коридора.
Това бе чакала Мерсинах. Тя пристъпи напред така, както изплува слънцето на зазоряване. Тъкмо се канеше да започне с Халеф, когато отправих коня си към него и му казах:
— Халеф, тръгвай с останалите надолу към долината! Трябва да се отбия още веднъж при мютеселима и ще ви настигна бързо.
— После се обърнах към Мерсинах: — Ето ръката ми! Благодаря ти за всичко. Сбогом, живей вечно и винаги мисли за мен, когато готвиш прелестните ястия за твоите затворници.