Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война

— Тяхно беше и по-рано — обади се скитникът, — аз помня, че в Кладно полицейски ротмистър беше някой си господин Ротер. Та той по едно време започна да въди тия, как ги казваха де, полицейските кучета вълча порода, дето всичко откриват, като ги обучат. Гъзът му беше пълен, на господин ротмистъра от Кладно, с такива кучи чираци. Беше им направил специална къща, дето кучетата живееха като графове. И той по едно време, какво му дойде на ума, рече да ги изпробва върху нас, нещастните скитници. Издаде заповед полицията в цяло Кладненско най-усърдно да лови скитниците и да ги предава право в негови ръце. И аз веднъж — запрашил съм от Лани нататък и вървя доста дълбоко из гората, какво да правиш, тоя път не помогна. Не можах да стигна вече до лесничейството, задето се бях запътил. Хванаха ме и ме заведоха при господин ротмистъра. Нямате си представа какви неща препатих с тия кучета у господин ротмистъра. Най-напред ги пусна да ме подушат, после ме накара да се изкатеря по една стълба и когато стигнах догоре, пуснаха едно от тия чудовища подир мене по стълбата и той, звярът му със звяр, ме свали на земята, легна на гърдите ми и само ръмжи и ми се зъби в лицето. После отведоха чудовището и ми казаха да съм се скрил някъде, бил съм свободен да вървя, дето ми очи видят. И аз взех, та потънах в долината Качак, в горите там има една урва. Не мина половин час, довтасаха две от ония, вълчата порода, повалиха ме и докато едното ме държеше за гърлото, другото се стрелна към Кладно. След един час при мене дойде самият ротмистър Ротер с полицаи, извика кучето, даде ми пет крони и ми разреши да прося цели два дни по Кладненско. Но къде ти, аз хукнах, сякаш ми бяха запалили главата, към Бероунско и втори път кракът ми не е стъпвал в Кладненско. И не само аз, всички скитници заобикаляха Кладненско, защото ротмистърът използуваше всеки, който му паднеше, за опитите си. Той страшно обичаше кучетата си. Разправяха за него, че когато тръгвал по инспекция, в който полицейски участък видел куче вълча порода, там не правел никаква проверка и от радост къркал по цял ден с вахмистъра.

И докато овчарят цедеше картофите и наливаше мътеница в паницата, скитникът продължи да споделя спомените си за полицейското право:

— В Липница, тъкмо под крепостта, имаше един полицейски фелдфебел. Живееше в самия участък. Аз, нали съм си прост, винаги съм бил с убеждението, че полицейският участък трябва да бъде на някое видно място, на площада или там някъде, а не в някоя забутана улица. Та взех аз и тръгнах из покрайнините и хич и не поглеждам фирмите. Минавам от къща на къща и най-сетне влизам в първия етаж на една от тия къщички, отварям вратата и съобщавам за присъствието си: „Най-смирено ви моля, помогнете на бедния човек.“ Хубаво, ама като погледнах, краката ми се вдървиха. То полицейски участък. Пушките му край стените, разпятието му на масата, книжата му на етажерката, негово величество императорът точно над масата и право в мене гледа. Гък не можах да кажа, вахмистърът с един скок се намери при мене и ми удари такъв един плесник, че както бях застанал на вратата, полетях по дървеното стълбище надолу и се спрях чак в Кейжлице. Това е то полицейското право.