Аз съм номер четири

— Това е лечебен камък — отговаря Анри.

— Такива неща съществуват ли наистина?

— На Лориен — да, но болката от лечението е двойна на първоначалната, причинена от каквото там се е случило, и камъкът работи единствено тогава, когато вредата е причинена с намерение да те нарани или убие. Освен това лечебният камък трябва да бъде използван веднага.

— Намерение? — питам аз. — Значи камъкът няма да проработи, ако, без да искам, се препъна и си пукна главата?

— Не — казва Анри. — Това с цялата идея на заветите. Защита и чистота.

— Дали действа върху Марк или Сара?

— Нямам представа — казва Анри. — И се надявам да не ни се налага да разберем.

Шест успокоява дишането си. Изправя се и опипва ръката си. Червенината по лицето й започва да се разнася. Зад нея Бърни Косар прави тегели между барикадираната врата и прозорците, които са разположени прекалено високо, за да погледне навън, но той се повдига на задни лапи и независимо от всичко се опитва да надникне, ръмжейки към нещо, което усеща, че е от другата страна. А може би е нищо, мисля си. От време на време хапе въздуха.

— Взе ли ми телефона днес, когато беше в училище? — питам Анри.

— Не — казва той. — Не съм вземал нищо.

— Не беше там, когато се върнах.

— Е, и без това нямаше да работи сега. Направили са нещо на къщата ни и на училището. Няма ток и през този щит, с който са ни покрили някак си, не проникват никакви сигнали. Всички часовници спряха. Дори въздухът изглежда мъртъв.

— Нямаме много време — казва Шест.

Анри кимва. Ухилва се леко, докато я гледа, а погледът му издава гордост, може би дори облекчение.

— Помня те — казва той.

— И аз те помня.

Анри подава ръка и Шест я стиска.

— Дявол да те вземе, хубаво е да те видя отново.

— Дявол да го вземе — поправям го аз, но той не ми обръща внимание.

— От доста време насам ви търся — казва Шест.

— Къде е Катарина? — пита Анри.

Шест поклаща глава. По лицето и се изписва печал.

— Тя не оцеля. Умря преди три години. Оттогава търся останалите, вас също.

— Съжалявам — казва Анри.

Шест кимва. Тя поглежда през стаята към Бърни Косар, който току-що е започнал да ръмжи свирепо. Изглежда, е пораснал достатъчно, защото сега главата му успява да надзърне от долния край на прозореца. Анри грабва двуцевката от земята и се приближава на метър и половина от прозореца.

— Джон, изгаси светлините си — казва той. Аз изпълнявам. — Сега, когато кажа, дърпай щорите.

Заставам отстрани на прозореца и увивам връвта два пъти около ръката си. Кимвам към Анри и над рамото му виждам Сара, запушила с длани ушите си в очакване на изстрел. Той запъва ударниците на двуцевката и се прицелва.

— Време е за разплата — казва той и после: — Сега!

Дърпам връвта и щорите политат нагоре. Анри стреля. Звукът е оглушителен, ехти в ушите ми секунди след това. Той отново запъва ударниците на пушката, държи я прицелена. Извивам тялото си, за да погледна навън. Двама разузнавачи са проснати на тревата неподвижни. Един от тях се разпада на пепел със същия кух звук както онзи в коридора. Анри стреля по другия втори път и с него се случва същото. Изглежда сякаш сенките се нарояват около тях.