Когато боговете се смеят
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #22
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Когато боговете се смеят». Краткое содержание книги:
Тя пушеше в кухнята и се ослушваше за звуци, долитащи откъм хола, надявайки се да чуе познатото звучно хъркане. Но не чу нищо обнадеждаващо.
Милиционерът пристигна дори по-рано, отколкото го беше очаквала. Светлана отвори вратата и учудено видя до него някаква рижава дебелана с идиотска яркосиня фланелка с дълбоко деколте, от което едва не изпадаше големият й бюст.
— Здравейте — промърмори Светлана. — Мислех, че ще дойдете сам.
— Извинете — усмихна се милиционерът, — това е наша сътрудничка, която любезно се съгласи да ме докара с кола, за да не ме чакате прекалено дълго.
Светлана недоверчиво погледна рижавата. Сътрудничка? В такъв вид? С такава фланелка? Тук има нещо съмнително. Сигурно е домъкнал гаджето си за компания, та да не му е скучно.
— Влезте — каза тя, дори без да се опитва да бъде любезна. — Само не вдигайте шум, един роднина ми е на гости, уморен е от пътя и вече спи.
Тя изобщо не беше сигурна, че Володя спи, но в края на краищата дори той да излезеше от хола, не беше страшно. Събудил се е, чул е гласове и е излязъл да види какво става. А може и да се размине.
Когато влязоха в кухнята, милиционерът веднага извади от папката си няколко снимки.
— Погледнете, Светлана, дали не познавате някого от тези хора?
Света с любопитство започна да разглежда снимките. Едната беше някак изкуствена, като снимана рисунка, но на другите тя видя напълно живи светлокоси младежи, приблизително един и същ тип.
— Кои са тези хора? — попита тя.
— Хора, които ходят на изяви на вашата група. Погледнете ги внимателно, може да си спомните някого.
Вратата на кухнята рязко се отвори, на прага застана Володя. Както Светлана се бе опасявала, дори не бе помислил да се облече.
— Какво става тук? — запита той със страховит тон. — Кои са тези хора?
— Извинете, че ви събудихме — виновно се усмихна милиционерът и размаха невероятно дългите си мигли.
— Кой ви каза, че спя? Аз никога не си лягам сам, без Света — надменно заяви Околович.
Светлана улови присмехулния поглед на милиционера, бузите й пламнаха. Ха, вижте го вие този роднина, дето не си ляга без нея. Володя определено бе решил да изиграе ролята на съпруг или поне на човек, който има права над нея. Боже мой, какъв идиот! Не вижда ли, че гостенинът не е дошъл сам, с него има и жена, значи и дума не може да става за любовна среща. Впрочем Светлана познаваше тази особеност на своя любим: след като веднъж решеше, че нещо е еди-как си, не отстъпваше от своето мнение дори когато всички обстоятелства сякаш крещяха, че не е прав. Той се беше настроил на сцена с кавга с нейния мним любовник, бе влязъл в ролята и щеше да излезе от нея едва след падането на завесата. Господи, какъв позор! Сега те ще го познаят…
— Володенка, това са хора от милицията — с треперещ глас поясни Светлана, — ето виж, донесли са ми снимки на подозрителни лица, да ги видя. Сега ще ги разгледам и гостите ще си отидат. Не се вълнувай.
Околович хвърли поглед на снимките, пръснати по кухненската маса, после огледа помещението и се втренчи в рижавата дебелана.
— И вие ли сте от милицията? — поинтересува се той вече със съвсем друг тон.
— Да — кратко отговори дебеланата.
— Следовател ли сте?
— Не, лекар.
— А, съдебен медииик — проточи Володя. — Ясно.
Той отново се обърна към Светлана и нетърпеливо попита:
— Е, какво, разпозна ли някого?
Света чувстваше, че нещо дави гърлото й от притеснение. Ето, сега, сега те ще го познаят — полугол, беснеещ, дърдорещ пълни глупости, невъзпитан. Ето, сега ще се започне!
— Не — едва чуто смотолеви тя, — не познавам никого от тях. Тоест не си спомням, може и да съм виждала някого от тях в залата, но не съм обърнала внимание.
— Значи не сте? — огорчено повтори въпроса си милиционерът с миглите.
— Не — повтори тя вече по-твърдо, мечтаейки те по-бързо да се махнат от къщата й.