Когато боговете се смеят
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #22
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Когато боговете се смеят». Краткое содержание книги:
— „За артиста“ ли каза? — продължи да крещи той. — Ама ти да не би да се имаш за артистка? Коя си ти, бе? Ти си една абсолютна бездарница, за нищо не те бива, можеш само да си въртиш задника и да виеш с хилавото си гласче, докато имитираш полов акт с музикален съпровод. Това е целият ти артистизъм! Това е целият ти вкус! По-точно, неговата липса.
— Защо говориш така, Володя, та нали се старая, печеля пари. Съгласна съм, че това, което правим, не е гениално, но това се търси и така припечелвам за хляба си. Между другото, и за твоя.
Не биваше да казва това, но обидата беше толкова остра, че Светлана не можа да се удържи. Господи, цял ден го влачи буквално на гърба си из целия град — ту на кино, ту на изложба (от която самата Светлана изобщо не се интересуваше), ту на обяд в ресторант, ту просто на безцелно скитане по улиците — и говори, говори, говори до безкрай, повтаряйки едно и също, предъвквайки едни и същи мисли до изнемога. И след всичко това да чуе такива думи! Нима ги е заслужила? Нима не е достойна поне за капка благодарност заради всичко, което прави за него? Разбира се, тя се трепе с всички сили, за да даде на Володя възможност да се стегне и отново да си стъпи на краката, а не той да изпитва благодарност към нея, но нима тя няма право да разчита поне на някакво подобие на човешко отношение?
Светлана не се сдържа и каза думи, които не биваше да произнася, затова разплатата последва незабавно.
— Натякваш ли ми? — бавно попита Околович и се приближи плътно до нея. Светлана отчетливо усети смесената миризма на пот, нездрав стомах и конячени пари, която той излъчваше, но дори не се намръщи. Тя го обичаше целия, с всичките му съмнителни навици и далеч невинаги приятни миризми, характерни за един самотен и доста алкохолизиран мъж. За нея той беше най-хубавият на света.
— Извинявай, Володенка, не исках да кажа нищо такова. — Светлана отстъпи крачка назад, но той продължи да надвисва над нея. — Просто го изтърсих, без да помисля. Хайде, не се сърди, миличък, нали знаеш, че всичко ще направя за тебе, всичко ще дам само и само ти да си добре…
Не можа да довърши — мощна плесница отхвърли лекото й тяло към противоположната стена. Светлана дори не се учуди — вече се беше случвало. Единственото, което си помисли в този момент, беше за утрешните изпълнения на групата. Само да не й остане грозна синина като предишния път.
Без да откъсва очи от Околович, тя предпазливо стана, опирайки гръб на стената, и тръгна към кухнята, където в камерата на хладилника винаги имаше лед. Не само за напитки за купоните, но и за подобни случаи. Светлана изчовърка кубче лед, отиде в банята и наведена над мивката, започна грижливо да разтрива лицето си с него. Топящата се вода капеше в мивката и се смесваше с рукналите по бузите й сълзи. Зашеметена от болката и обидата, тя не чу как на прага на банята застана Володя.
— И ето какво още — каза той, вече напълно спокоен. — За да приключим с обсъждането на артистичната ти дарба, ще ти кажа едно нещо. Ти разпозна някого на снимките, които ти донесоха хората от милицията. Видях го съвсем ясно. И у теб не се намери дори капчица артистизъм, за да го скриеш. Изчерви се, смути се, гласът ти трепереше, ръцете ти се тресяха. Спаси те само обстоятелството, че хората от милицията не бяха достатъчно внимателни. Ти си абсолютна бездарница и от твоя страна би било крайно груба грешка да си мислиш нещо друго. Ставаш само за печелене на пари, с които могат да съществуват истинските артисти. А сега ми дай портмонето и ключовете, трябва да пийна нещо.
Светлана дори не намери сили в себе си да се обърне, слушаше Околович, като го гледаше в огледалото, окачено над мивката. Внезапно разбра, че няма повече сили. Последните думи на Владимир я довършиха. Искал да пие? По дяволите, да пие.
— Няма да ти дам пари — отговори, едва разлепяйки устни и без да се обърне.
— Тогава отключи, отивам си.
Тя запокити в мивката неразтопеното късче лед, излезе от банята, извади ключовете и отключи вратата.
— Върви си!
— У Светка пак има купон — недоволно промърмори Павел Плетньов. — Как не се умори тази жена…
Олга намали звука на телевизора и се ослуша.
— Не, май няма такова нещо, Паша — усъмни се тя, вперила очи в тавана. — Никой не тропа. Когато има много гости, винаги се чува тропането им.
— Но там явно някой крещи — продължи да настоява Павел. — Наистина ли не чуваш?
В същия момент се чу глухо тупване, сякаш някой горе бе изпуснал нещо тежко. И двамата изтръпнаха.