Когато боговете се смеят
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #22
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Когато боговете се смеят». Краткое содержание книги:
Тя отвори хладилника, извади пилето и салатата и започна да си слага в чинията. С периферното си зрение зърна две смачкани ленени кухненски кърпи, захвърлени на пода под радиатора. Настя ги вдигна и с недоумение се обърна към мъжа си.
— Какво е това? Защо са напъхани там?
— С тях увивахме кученцето, след като ме одраска — поясни Чистяков. — Лежеше си, разбираш ли, толкова нещастен, толкова отпаднал, дори очичките му бяха затворени, ама като започнахме да действаме… да се чудиш откъде се взеха тези сили. Така яростно се мяташе, че едвам го удържах. Наложи се да го увиваме в кърпи, за да не ни дере с нокти. Нищо де, в десет вечерта ще дойде твоят ред да му дадеш хапчето, тогава на собствен гръб ще почувстваш всичко. Устремът към свобода е велика сила дори при болните кученца.
Настя пусна телевизора в хола и седна на дивана с чинията на коленете. Донесеният от банята Момък неподвижно лежеше в краката й на постелката, която навремето се водеше униформена пола на Настя. Като поглеждаше от време на време безжизненото му телце и затворените очи, Настя изведнъж почувства, че топка е заседнала на гърлото й и не може да преглътне и залък повече.
— Само не умирай, миличък — шепнеше тя през сълзи, застанала на колене, и внимателно галеше кученцето, — само не умирай, моля ти се, много ти се моля.
Кученцето едва-едва отвори очи и се опита да извърне глава, но не му стигнаха силите. Настя решително остави чинията с недоядената вечеря настрана и придърпа телефона. Трябваше да намери ветеринаря.
— Каква порода е кученцето? — делово попита той, когато Настя най-сетне го намери вкъщи.
— Ами… не знам — смути се Настя.
— Тоест как така не знаете?
— Намерихме го на улицата, не е наше.
— Отдавна ли го намерихте?
— Преди около седмица.
— Значи не го е донесло от улицата — направи извода си лекарят. — За ваксиниране естествено също нищо не знаете?
— Не знам.
— С какво сте го хранили?
Настя старателно изброи всички продукти, които бяха давали на кученцето.
— Няма нищо страшно — успокои я ветеринарят, — това се случва често, когато кучето на ранна възраст смени стопанина и местожителството си. Различна храна, различна микрофлора в помещението. Ако съдя по симптомите, не би трябвало да е някакво сериозно заболяване. Правилно сте постъпили, като сте му дали левомицетин. Хайде да почакаме до сутринта, ако всичко е, както предполагам, тези таблетки може да са достатъчни. Ако до сутринта повръщането и диарията не спрат, обадете се, веднага ще дойда.
Тя се поуспокои. Вдигна от пода кученцето заедно с постелката, настани го в скута си, подложи длан под рошавата кучешка главица и едва сега забеляза, че вече от цял час не си спомня, че я боли глава.
Глава 12.
В сряда още от сутринта Андрей Чеботаев започна да обикаля всички хора, които имаха нещо общо с творчеството на група „Би Би Си“ — показваше им портрета на предполагаемия престъпник. Трябваше да кръстосва целия град, далеч невинаги успяваше от първия път да намери нужния му човек и вечерта, абсолютно капнал, унило констатира, че отново не е свършил никаква работа. Никой не разпозна нарисувания на портрета младеж. Или поне никой не призна, че го познава или поне го е виждал. Единствената, с която още не бе успял да се срещне, беше Светлана Медведева — цял ден я търси по телефона, но така и не я намери.
С подути от ходене крака и болки в стомаха от изядения в движение хотдог Андрей се прибра вкъщи с твърдото намерение рано или късно да хване Светлана по телефона и да се види с нея, дори това да стане посред нощ. Изпитваше тягостно чувство за вина заради зле проведения разговор с нея и искаше на всяка цена да даде на колегите си поне някакъв резултат.
— Андрюша, защо не се събличаш? — учудено попита майка му, като видя, че синът й се тръшна във фотьойла в своята стая, без дори да събуе обущата си.
— Може би ще трябва пак да изляза. Мамо, сложи ми да хапна нещо набързо, а?
— Сине, хайде, приготви си сам — трябва спешно да допиша материала си, утре сутринта ще го предавам. Или почакай татко си, той ще си дойде всеки момент.
— Не мога да чакам — жално простена Андрей, — ще умра от глад. Не мога да си приготвя сам, толкова съм уморен, че нямам сили да стана. Хайде, мамо!