Град на паднали ангели

доколко е искрена и до каква степен беше поза. Устните на Джослин бяха сковани и това

притесни Клеъри — наистина ли беше щастлива или се усмихваше, въпреки болката?

Не че Клеъри се чувстваше по-различно. Каквото и да правеше, не можеше да спре да мисли

за Джейс. Какво правеха Мълчаливите братя с него? Той добре ли е? Щяха ли да успеят да

решат проблема с него, да блокират влиянието на демона? Беше прекарала безсънна нощ,

лежеше вперила поглед в тъмнината на стаята си и се притесняваше, докато накрая буквално

й стана лошо.

Повече от всичко й се искаше той да е тук. Сама беше избрала роклята си за тази вечер —

толкова светло златна, че изглеждаше почти бяла и беше по-прилепнала по тялото й от

обичайните й дрехи — с надеждата, че на Джейс ще му хареса, а сега той нямаше да я види.

Знаеше, че е глупаво да се тревожи за такова нещо; беше готова до края на живота си да ходи

облечена с дрипи, ако това би помогнало на Джейс. А и той винаги й беше казвал, че е

красива и не се оплакваше, че често се обличаше с дънки и маратонки. Въпреки това си

мислеше, че сега щеше да я хареса.

Докато тази вечер стоеше пред огледалото, почти се беше почувствала красива. Майка й

винаги казваше, че се е развила малко по-късно и докато гледаше собственото си отражение,

Клеъри се зачуди дали и с нея няма да стане така. Вече не беше плоска като дъска —

миналата година смени сутиена си с един номер по-голям — и, ако присвиеше очи, й се

струваше, че вижда… да, определено имаше ханш. Имаше извивки. Малки, но и това беше

нещо.

Бижутата й бяха семпли, много изчистени.

Тя вдигна ръка и докосна пръстена на Моргенстърн на верижката около врата й. Едва тази

сутрин я беше сложила отново, за първи път от няколко дни. Имаше чувството, че беше нещо

като негласен жест на доверие към Джейс, начин да заяви верността си, независимо дали

той го съзнаваше или не. Беше решила да я носи, докато го види отново.

— Клариса Моргенстърн? — каза тих глас зад рамото й.

Клеъри се обърна изненадано, гласът не й беше познат.

Видя слабо, високо момиче, което изглеждаше на около двайсет години. Кожата й беше с

цвят на мляко и под нея прозираха яркозелени вени, русата й коса имаше същия зеленикав

оттенък. Очите й бяха наситено сини и мраморни, и облечена с малка синя рокля, толкова

тънка, че Клеъри имаше чувството, че момичето замръзва от студ. Споменът постепенно

изплува от дълбините на съзнанието й.

— Кейли — каза бавно Клеъри, когато позна феята сервитьорка от „При Таки”, която беше

сервирала на нея и семейство Лайтууд повече от един път. През главата й пробяга спомена,

че между Кейли и Джейс някога беше имало нещо. Това обаче изглеждаше незначително на

фона на всичко останало и тя не му обърна внимание. — Не знаех… Познаваш Люк?

— Не ме бъркай с гостите на това тържество — каза Кейли, слабата й ръка махна

неопределено във въздуха. — Моята господарка ме прати да те открия, не да присъствам на