Сянката на койота
- Автор: Уэмбо Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на койота». Краткое содержание книги:
Вратата се отвори. Патриша беше малко изненадана и много пияна.
— Отдавна не са ми връзвали тенекия. Това е сигурен знак, че губя чара си. Как намери къщата ми?
— Попитах пазача.
— Не е трябвало да дават домашния ми адрес, без да ми се обадят.
— Убедителен съм. Моля те, може ли да вляза?
— Първо да чуя извинението ти. Имам нужда да се посмея.
— Задрямах. Не поръчах да ме събудят, защото не предполагах, че ще спя повече от час. Трябва да е от въздуха в пустинята. Чувствам се изтощен.
— Историята ти не е много забавна. Звучи твърде достоверно. Е, може би следващия път. Сега трябва да помоля непознатия мъж да ми пожелае лека нощ.
— Не съм непознат. Познавам те от години.
— Е, срещали сме се някога.
— Моля те! Само едно питие. Чувствам се много нещастен.
— Добре, едно питие за магистрала 111 — каза тя, отвори широко вратата и направи две несигурни крачки. — Бях си облякла новия кожен костюм за теб. Сега ме намираш по пижама.
Не беше точно пижама, а сребриста нощница пеньоар, произведена в Италия и продавана само в Бевърли Хилс. Беше дълга до глезените и имаше дълбоко изрязано деколте на гърба и отпред. Оскъдно облекло, когато трябва да забавляваш непознати, но на Патриша изглежда не й пукаше. Сидни предположи, че не е първият мъж, с когото тя се среща, издокарана така, докато съпругът й пътува. Може би дори не беше първият за седмицата.
Интериорът беше в пустинен стил. Само бледи цветове, пастелни тонове и графики, поставени в стъкло и в рамки, подбрани не тематично, а за да подсилят оттенъка на материите, килимите и тапетите. Сигурно струваше поне стотина хиляди долара. Не беше изискан, но бе приветлив като за втори дом. Имаше втори, трети или пети домове за развлечения и лек живот. Един член на клуб в пустинята, европейски индустриалец, притежаваше тридесет и една резиденции, всяка кръстена на определен вид сладолед.
— Налей си — каза Патриша и посочи барчето, после се дотътри до канапето, където я чакаше цяла гарафа с водка.
Сидни не намери „Джони Уокър“ с черен етикет, но имаше шотландско уиски „Къти Сарк“ в изобилие. Сипа си четири пръста, поколеба се, после наля още малко и пусна кубче лед.
— Виждам, че часът не е за аматьори — отбеляза тя.
— Не съм пил цял ден.
— И искаш да наваксаш изведнъж, така ли?
Патриша вече фъфлеше и се олюляваше, макар да седеше на канапето. Сидни нямаше намерение да наваксва. Не и с нея. Не и тази вечер.
— Не мога да кажа колко много съжалявам за вечерята — рече той.
— Вече ми го каза. Направи ми услуга. И без това трябва да отслабна.
— Не искам това да стане заради мен.
Сидни наблегна на уискито. Трябваше да се напие, но не много.
— Е, за какво ще говорим? За старите дни в Южното районно управление? Работил ли си в Северното? Исках Хари да работи там. Но беше твърде изискано за него. Казваше, че трябвало да си слага копринени чорапи. А той, разбира се, не беше такъв.
Патриша пи за това, сетне понечи да остави чашата, но пак отпи.
— Защо дойде в пустинята? — попита Сидни, като си помисли, че трябва да намали музиката. Звучеше онази радиостанция от Палм Спрингс, която пускаше стари хитове.
— Съпругът ми настоя да дойдем тук. Поне за през зимата. Климатът облекчава артрита.
— О, да — съгласи се Сидни и осъзна, че хълца. Не трябваше да го прави.
— Обзалагам се, че ще попиташ — ухили се тя.
— За какво?
— На колко години е. Хърбърт е двадесет и девет години по-стар от мен. Но няма да ти кажа на колко съм аз.
— Ти си колкото Лий Ремик.
— Чудя се кой й прави козметичните операции. Аз ходя при лекаря, който разкрасява именитата ни съседка, Бети Форд.
Фикс идеята й относно възрастта накара Сидни да прецени годините й. Патриша вероятно беше на четиридесет и пет. И след като той се чувстваше на шестдесет, на колко ли се чувстваше тя?
— Е, за какво друго да поговорим?
Патриша не уцели пепелника от оникс с цигарата си.
— Трудно е да си спомня много неща за Хари — подхвърли Сидни. — Напуснеш ли работата, забравяш удивително бързо.
— И аз съм го забелязала.
— В Сан Диего ли се запозна с настоящия си съпруг?
Тя кимна.
— Докато пазарувах в „Долината на модата“. Не че съпругата на едно ченге може да си купи нещо наистина модно. Беше любов от пръв поглед. Видях мазератито му и се влюбих.