Сянката на койота
- Автор: Уэмбо Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на койота». Краткое содержание книги:
— И с ченгетата от Палм Спрингс, за да ги информираме за изпълнената си с развлечения седмица.
— Може дори да посетим сержант Хари Брайт. Да видим какво всъщност е състоянието му.
— Как мина срещата ти със съпругата му?
— Бившата му съпруга. Имам касета, на която Хари Брайт свири на хавайска китара и пее стари песни.
— Е, и?
— „Преструвай се и вярвай“ не е записана там. Сигурно има друга касета. Кой Брикман й се обадил и поискал да запише касетата. Явно го изнервяме. Започва да се безпокои, че Джоунс Голата пушка е близо до истината. Стягаме примката около врата му, Ото.
— А Хари Брайт?
— Трябва да е замесен по някакъв начин. Един от двамата сержанти се е връщал при горящата кола.
— И в какво са замесени?
— Не знам. Убили са го. Или единият го е сторил, а другият е бил съучастник. Не знам.
— Но защо?
— Не знам. Може би днес ще разберем.
— Може ли първо да закуся?
— Нахрани се добре. Днес ще бъде последният ни работен ден, в един или друг смисъл.
— Слава богу! Искам поне един следобед да полежа край басейна и после да се прибера вкъщи. Тук толкова се побърквам, че чак Холивуд започва да ми липсва.
— Не виждам защо да не го направим днес.
— Да се излежаваме край басейна? И да се киснем в минералната вода?
— Хайде да го сторим. Откровено казано, трябва да се отпусна и да помисля. Непрекъснато се нуждая от алкохол, а това не е хубаво.
— Чука ли жена му, Сидни? Съпругата на Хари Брайт?
— Бившата му съпруга.
— Това дава отговор на въпроса ми.
— Има ли някакво значение?
— Не знам, Сидни. Целият този случай смърди като изгорял труп. Само ми се иска да не си чукал съпругата на Хари Брайт.
— Бившата му съпруга, по дяволите!
— Хайде да отидем да поплуваме.
Денят не беше толкова лош. Общо взето беше може би най-хубавият от ваканцията им в пустинята. Сидни заспа на шезлонга край басейна и когато слънцето напече твърде силно, се премести под чадъра и продължи да спи. Ото леко се зачерви от слънчевите лъчи, но много се забавлява. Скача по корем във водата и писука като делфин, което развесели две разведени телефонистки от Ван Найс. Видяха му се симпатични и дори не му пукаше, че не са богати. Почерпи ги и си уговори среща и с двете в осем часа вечерта в ресторанта на хотела.
Главата му започна да се оправя. Планините никога не му се бяха стрували по-красиви. Небето беше изпъстрено с пухкави бели облаци, които като че се плъзгаха по трамвайната линия, докато вятърът ги гонеше през пустинята. Планината Шадоу сякаш трептеше на искрящата светлина. Въпреки гласа на здравия разум, Ото запозна телефонистките с пиня коладата и ямайския ром и им поръча обяд. Надяваше се, че партньорът му ще проспи следобеда.
В три часа Сидни се събуди, преплува няколко пъти басейна, погледна Ото и се запъти към стаята.
— Онзи е деловият ми партньор, момичета — каза Ото.
— Нали няма да ни вържеш тенекия довечера, Ото? — попита по-възрастната.
— Ако не дойда, значи са ме застреляли някъде — отвърна той и телефонистките се изкикотиха и отпиха от пиня коладата.
В четири часа вече бяха изминали половината път до Минерал Спрингс.
— Какво каза шефът Педроса за срещата? — попита Ото, нарушавайки мълчанието.
— Нищо. Само „добре“.
— А когато му каза, че е поверителна и лична?
— Същият отговор.
— А ти какво каза, когато той рече, че иска да се срещнем в оазиса, в парка за излети? Попита ли дали да си носим картофена салата?
— Казах „добре“. Само това. Градът е малък. Всички знаят, че слухтим наоколо. Може би Педроса усеща, че сме надушили нещо. Вероятно дори вижда, че поради една или друга причина Кой Брикман е нервен.
— Може дори самият Пако да е нервен, Сидни. Каквото и да е станало, той също може да е замесен.
— Мислих по този въпрос. Всички започнахме да се изнервяме.
— Далеч сме от Холивуд, Сидни. В много отношения. Ще се срещаме с ченге от пустинята в уединен оазис по тъмно, което е почти толкова рисковано като пикник в Сентръл Парк. Вероятно той знае много неща за смъртта на Джак Уотсън. Нямаме оръжие и никой в целия шибан свят не знае къде сме. Може да бъдем следващите, които ще намерят в изгоряла кола в Самотния Каньон. Кажи ми, че си го мислиш.
— Мисля си го.
— Кажи ми защо ще се срещаме с него там?
— Той настоя. Никой нямало да ни види.
— Кажи ми, че си спокоен. И не се притесняваш, че Кой Брикман или някой друг може да ни пръсне черепите.
Как да каже на Ото? Наистина вече не се страхуваше. Дължеше се на Томи. Но как можеше да обясни такова нещо на Ото? Сидни Блекпул не отговори.
— По дяволите! — изруга Ото и мълча през остатъка от пътя до Минерал Спрингс.