Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Професорът замълча за момент.
— Бих казал, че това е най-малко вероятната възможност. Въпреки че определено е най-интригуващата.
Халифа дръпна дълбоко от цигарата си. Не биваше да пуши в спалнята, защото бебето спеше тук, и затова се пресегна да отвори прозореца. Мислите му се въртяха с бясна скорост, прекалено бясна, за да ги проследи или осмисли.
— Предполагам, че гробницата на един войник от армията на Камбиз би била значителна находка, нали?
— Ако се докаже, че е автентична — отвърна Хабиби. — Грандиозна находка.
А беше ли такава? Абу Наяр беше открил гробницата на мъж, който е бил част от изгубената армия на Камбиз. Както казваше професорът, това би било грандиозна находка. Една от най-значителните в Египет от много години. Но това не обясняваше защо Дравич си създаваше такива големи проблеми за едно парче йероглифен текст. В крайна сметка изобщо не си беше дал труд да потърси другите предмети в магазина на Икбар. Само това парче. Тук липсваше нещо. Нещо по-голямо.
— Ами самата армия? — Въпросът се изплъзна от устните му преди дори да се оформи в главата му.
— Какво самата армия?
— Изгубената армия на Камбиз. Колко значителна би била тази находка?
Професорът мълча дълго.
— Юсуф, струва ми се, че навлизаме в областта на фантастиката. Армията е погребана някъде в средата на Западната пустиня. И никога няма да бъде намерена.
— А ако бъде?
Поредната пауза.
— Май не е нужно да ми казваш колко важна би била такава находка.
— Прав си. Не е нужно.
Халифа изхвърли цигарата през прозореца и размаха ръце, за да разкара дима.
— Юсуф?
— Да, извинявай. Просто размишлявах. Какво друго знаеш за армията, професоре?
— Боя се, че не много. Не е моят период. Ако трябва да говориш с някого, това е професор Ибрахим ал-Захир. Прекарал е почти целия си живот да я изучава.
И къде да го намеря?
— При теб в Луксор. Прекарва по половин година в „Чикаго Хаус“. Но не е много добре. Миналата година получи удар. Съзнанието му си отива.
Настъпи мълчание. Халифа благодари на професора, обеща му да дойде на вечеря следващия път, когато е в Кайро, и затвори. Отиде в хола. Зейнаб люлееше бебето в ръце, все още гола. Той отиде до нея и ги прегърна.
— Трябва да отивам в офиса.
— А пък аз се опитвам да го приспя!
— Извинявай. Просто наистина…
— Знам. — Тя се усмихна и го целуна. — Тръгвай. И не забравяй за парада на децата следобед. Казах на Али и на Бата, че ще отидем да ги гледаме. В четири часа. Не закъснявай.
— Не се притеснявай. Ще дойда. Обещавам.
Западната пустиня
Тара идва в съзнание на два пъти по време на пътуването — кратки проблясъци в морето на всеобхватната забрава.
Първо в някакво горещо, тясно и вибриращо пространство, което вонеше на бензин и което въпреки непрогледния мрак и ужасната болка в главата разпозна като багажник на кола. Беше сама, свита на кълбо, с ръце, вързани за глезените, и лепенка на устата. Предположи, че пътуват по асфалт, защото въпреки че колата друсаше, подскоците не бяха много резки и освен това се движеха с голяма скорост. Улови се, че си мисли за всичките филми, в които затваряха някого в багажник на кола и героят се ориентираше за посоката, като обръщаше внимание на звуците и усещанията по време на пътуването. Опита се да направи същото, като се вслушваше във всички шумове отвън, които можеха дай подскажат накъде отиват. Но освен спорадичните изсвирвания на клаксони, а веднъж и тътена на силно пусната музика, нищо не й говореше нито къде се намира, нито къде отиват и тя скоро пак изпадна в безсъзнание.
Втория път, когато се пробуди, над главата й се чуваше оглушителен грохот. Тя послуша известно време и отвори очи. Беше завързана за седалка. Даниел беше до нея с глава, клюмнала на гърдите. По врата му имаше засъхнала кръв. Странно, но не изпита никаква тревога за него. Просто отбеляза присъствието му, след което обърна глава и се загледа в безкрайната жълта пустош отдолу. Незнайно защо теренът й заприлича на огромен пандишпан и тя се разсмя. В същия момент чу гласове и някой метна на главата й нещо като торба. Тя отново започна да се унася, но не и преди да прозре с невероятна яснота: „Аз съм в хеликоптер. И летя през пустинята към изгубената армия на Камбиз.“ След това мракът я погълна.
Луксор
Когато Халифа пристигна в полицейското управление, го очакваха две изненади. Първата беше, когато се сблъска с главен инспектор Хасани във фоайето и вместо да му се накара, че е закъснял, той го поздрави с нещо почти наподобяващо любезност.