Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Протегна ръка и момчето му подаде бележката. Той наклони глава и я зачете. Като свърши, я сгъна внимателно и я пъхна в един от джобовете на робата си.
— Нали ти казвах, че Бог ни е избрал? Дотогава, докато сме му верни и се доверяваме на величието му, всички неща ще идват при нас. И те идват. Това е велик ден, Мехмет.
Изведнъж на лицето му плъзна широка усмивка, като вода по пресъхнала земя. Момчето никога не го беше виждало да се усмихва така и сърцето му подскочи при тази гледка. Искаше му се да падне на колене и да целуне краката на учителя си, да му каже колко много го обича и колко му е благодарно за всичко, което е направил за него.
Мъжът явно разбра какво става в душата му, защото се изправи и положи ръка на рамото му.
— Добре се справи, Мехмет. Аллах винаги награждава добрите ученици. Точно както винаги наказва лошите. Иди сега и кажи на хората ни да се подготвят. Веднага щом разберем мястото, излитаме с оборудването.
Момчето кимна и пристъпи към изхода, после спря и се обърна.
— Учителю, сега нали вече няма да има лоши неща? Нали ще унищожим куфр?
Усмивката на мъжа се разшири още повече.
— Естествено, че ще ги унищожим, Мехмет. И как да не го направим, когато вече имаме на помощ цяла армия?
— Аллах у акбар. — Момчето се засмя. — Бог е велик.
— Велик е. По-велик, отколкото може да проумее който и да е от нас.
Когато момчето си отиде, Саиф ал-Таар се върна на мястото си при лампата и взе книгата. Кожената й подвързия беше износена и протрита, и той я хвана нежно с две ръце. Написаното вътре не беше нито на арабски, нито на английски, а на гръцки, както и заглавието на корицата. HPO?OTOY I?TOPIAI — „История от Херодот“.
Той усили малко пламъка на лампата, вдигна книгата на няколко сантиметра пред очите си, въздъхна от удоволствие и се зачете.
30
Луксор
Влакът на Халифа навлезе в Луксор малко преди осем сутринта. След кошмара не беше заспивал повече и сега беше изморен и клепачите му тежаха. Реши да се прибере у дома и да се освежи, преди да отиде в офиса.
Градът вече кипеше от живот. Празникът Абу ел-Хагаг започваше следобед и дори в този час тълпите се събираха в очакване и обсаждаха шарените улични сергии, отрупани с бонбони, сладкиши и празнични хартиени шапки. Друг път Халифа също очакваше празника с нетърпение. Но днес мислите му бяха заети с други неща и той запали цигара и тръгна по улица „Ал-Махата“ сляп и глух за оживлението наоколо.
Апартаментът му беше на петнайсет минути пеша от центъра, в един неприветлив бетонен блок, подреден като плочка от домино в средата на множество други неприветливи бетонни блокове. Когато се прибра, Бата и Али вече бяха излезли за училище, а малкият Юсуф спеше в кошчето си. Той си взе душ, а Зейнаб му сложи кафе, хляб и сирене. Той я гледаше с обич как влиза и излиза от кухнята, как косата й се стеле в черен водопад почти до кръста и стройните й бедра се поклащат предизвикателно. Понякога забравяше какъв късмет е имал тя да се омъжи за него. Родата й беше против — някакъв си безпаричен студент от бедно семейство. Но Зейнаб беше упорита. Той се усмихна.
— Защо се смееш? — попита тя. Държеше чиния нарязани домати.
— Спомних си, когато се оженихме. Как вашите не искаха и да чуят, но ти им каза, че или ще се ожениш за мен, или за никого.
Тя му подаде чинията и седна в краката му.
— Трябваше да ги послушам. Ако не бях такъв инат, сега щях да си имам някой като Хосни.
Халифа се разсмя, наведе се и я целуна по главата. Косата й беше топла и миришеше на хубаво, и въпреки умората му това беше възбуждащо. Халифа остави чинията с доматите и я прегърна през раменете.
— Как беше в Кайро? — попита тя и го целуна.
— Горе-долу. Видях професора.
— Как е той?
— Добре. Имаш много поздрави.
Тя се надигна и сложи ръка на коляното му. Роклята й се беше смъкнала и разкриваше рамото и извивката на гърдите й. Халифа побутна с лакът чинията с домати още по-надалеч.
— Какъв е този случай, по който работиш, Юсуф? — тихо попита тя и прокара пръсти по коляното му. — Много е важен, нали?
— Да — отвърна той, докато милваше косата й.
Тя знаеше, че това е неговият начин дай каже, че не иска да говори, и затова не настоя. Само се извърна леко, вдигна лице, целуна го по устните и прошепна: