Изгубената армия на Камбиз

Утрото се изнизваше. Жегата стана още по-силна и потта по лицето и врата на Тара се изпаряваше още с образуването си. Даниел поспа малко, положил глава в скута й.

Отгоре прелитаха хеликоптери.

След около час пазачът им се смени и им донесоха храна — сурови зеленчуци, сирене и корав безквасен хляб, който едва се преглъщаше. Тя се опита да яде насила, но нямаше апетит. На Даниел също не му се ядеше и повечето храна остана недокосната. Новият пазач беше също толкова мълчалив и безизразен като предшественика си.

Сигурно беше заспала, защото когато се събуди, храната беше изнесена и първият пазач си беше на мястото. Тя се опита да задържи погледа му и да установи някаква връзка. Но той просто я гледаше безизразно и след малко тя се отказа.

— Няма смисъл да се опитваш — каза Даниел. — За тях ние не сме нищо повече от животни. По-лошо. Ние сме куфр. Неверници.

Тя легна отново, с гръб към пазача, и затвори очи. Опита се да мисли за апартамента си, за терариума, за Джени, за кристално ледените следобеди в Брокуел Парк. За всичко, което можеше да я отвлече от настоящето. Но образите не се задържаха. Изникваха в главата й, но се разпадаха веднага щом посегнеше към тях. И зад тях неизменно изплуваше лицето на Дравич с отблъскващия похотлив поглед. Тя се въртя и обръща и накрая седна отново и зарови отчаяно лице в ръцете си.

По някое време, когато слънцето беше в зенита си и въздухът в палатката беше толкова горещ, че вече си мислеше, че няма да го издържи, покривалото на палатката се отметна и се показа една глава. Каза нещо на пазача, който се изправи, насочи автомата към тях и им махна да излязат. Те се спогледаха, станаха, минаха покрай него и излязоха. Очите им се свиха като цепки на яркото слънце. Палатката им беше част от голям лагер, разположен в долината между две дюни, едната стръмна, другата по-полегата. Навсякъде бяха струпани варели с гориво, въжета, бали слама и дървени сандъци. Ниско над главите им премина поредният хеликоптер — носеше мрежа с още сандъци и варели с гориво. Машината се снижи в долината и кацна на едно равно място, където десетина души в черни роби разтовариха сандъците и варелите.

Тара обаче не ги гледаше — онова, което мигновено привлече вниманието й, не беше нито хеликоптерът, нито лагерът, а огромната скала във форма на пирамида, която се издигаше пред нея. Палатките и сандъците й пречеха да я види цялата и виждаше само най-горната й част, но дори тя беше достатъчна, за да й даде представа за невероятния й размер. Имаше нещо заплашително в това образувание насред пустинята, черно и солидно на фона на обграждащите го пясъци, и тя потръпна. Забеляза, че всички избягват да гледат към скалата.

Тръгнаха през лагера — единият пазач вървеше отпред, други двама отзад, — излязоха в северния му край и се изкачиха на едно стръмно пясъчно възвишение, Дравич стоеше там: под един чадър, със сламена шапка на главата.