Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Хасани кимна.
— Мислиш, че ние тук няма да се справим без теб, така ли?
— Не, господине. Просто…
— Мислиш, че силите на реда не могат да функционират в твое отсъствие?
— Господине…
— Мислиш, че си единственият, който се вълнува от правото и реда и от доброто и злото?
Гласът му постепенно се извисяваше. На врата му запулсира вена.
— Виж какво ще ти кажа, Халифа. През целия си живот работя за благото на тази държава и нямам намерение да стоя и да слушам как лайно като теб ми обяснява, че е единственият, на който му пука. — Вече дишаше тежко. — Сега получи каквото искаше. Получи си шибаното повишение. И утре, ако си знаеш интереса, ще заминеш за Измаилия. И точка.
Той се отблъсна от бюрото, изправи се, отиде до прозореца и започна да пука пръсти с гръб към Халифа. Халифа запали цигара, без да иска позволение. После тихо попита:
— Кой се добра до вас?
Хасани не отговори.
— Точно затова е повишението, нали? Някой се е добрал до вас. Някой, който иска да ме отстрани от случая.
Хасани продължи да мълчи.
— Всичко е сделка. Получавам повишението, ако забравя за случая. Нали това е сделката? Подкупът.
Пръстите на Хасани пукаха толкова силно, че направо щяха да се счупят. Той се обърна много бавно и изръмжа:
— Не те харесвам, Халифа. Никога не съм те харесвал и няма да те харесвам. Ти си арогантен, не търпиш субординация и изобщо си таралеж в гащите. — Той пристъпи със стисната челюст като борец, излизащ на тепиха. — Но освен това си най-добрият детектив в управлението. Не си мисли, че не го знам. И колкото и да не ти се вярва, никога не съм ти желал злото. Затова ме чуй много внимателно: приеми повишението, иди в Измаилия и забрави за случая. Защото, вярвай ми, ако не го направиш, няма да мога да те защитя по никакъв начин.
Той задържа още секунда погледа на Халифа, след което отново се обърна към прозореца. — И затвори вратата тихо.
31
Западната пустиня
Първото, което забеляза Тара, беше жегата, отначало й се струваше, че се издига към повърхността на хладно езеро, но с всеки метър нагоре водата ставаше все по-топла и по-топла, докато накрая не изплува в нещо като бушуващ пожар. Беше сигурна, че ако остане тук, на повърхността, ще изгори жива, и затова се обърна и направи опит да заплува надолу към хладните тъмни дълбини. Но незнайно защо тялото й не искаше да потъва и, колкото и да се опитваше, тя не успя да се потопи на повече от няколко сантиметра. Бори се още известно време да се гмурне, но накрая се отказа, обърна се по гръб и се понесе примирено към пламъците. Очите й примигнаха и се отвориха.
Намираше се в палатка. До нея седеше Даниел и я гледаше. Той посегна и я погали по главата.
„Добре дошли отново,“ каза той.
Главата я болеше и устата й беше суха и подута, сякаш беше направена от хартия. Тя полежа още малко и се опита да се надигне. На два метра от нея, до входа на палатката, седеше мъж с автомат в скута.
— Къде сме? — успя да каже тя.
— В центъра на Западната пустиня — отвърна Даниел. — Във великото пясъчно море. Някъде по средата между Сива и ел-Фарафра.
Беше толкова горещо, че й беше трудно да диша. Въздухът пареше устата и гърлото й, сякаш дишаше лава. През входа на палатката се виждаше само пясък, докъдето й стигаше погледът. Някъде наблизо се чуваха викове и боботене на генератори. Умираше от жажда.
— Колко е часът?
Той си погледна часовника.
— Единайсет.
— Бях в багажник на кола — каза тя и се опита да подреди мислите си. — След това в хеликоптер.
— Не помня как сме стигнали дотук. — Той сви рамене. — Само гробницата.
Той вдигна внимателно ръка и докосна главата си. Засъхналата кръв, която беше видяла по лицето и врата му, беше почистена, освен ако, разбира се, не беше халюцинирала. Тя плъзна ръка по постелката на пода и хвана пръстите му.
— Страшно съжалявам, Даниел. Изобщо не трябваше да те замесвам във всичко това.
— Аз сам се замесих. — Той се усмихна. — Вината не е твоя.
— Трябваше да оставя парчето в Сакара, когато ми каза.
Той се наведе и я целуна по челото.
— Може би. Но помисли, ако го беше направила, какво забавление щяхме да изпуснем. Разкопките никога не са ми носили такива вълнуващи моменти. — Той прокара пръсти през косата си. — И освен това по този начин ще сме наблизо, когато бъде направено най-великото откритие в историята на археологията. Смятам, че си струва някой и друг удар по главата.