Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Той се обърна, погледна стената с йероглифите и махна на мъжа с лампата да се приближи.
— Значи най-после се сдобихме с последното парче от мозайката. Срамота, че изобщо някой го е махнал оттук. Ако нещата бяха оставени каквито си бяха, щяхме да си спестим доста време и неприятности. И болка.
Хвърли поглед към Тара, ухили се похотливо, след което отиде до стената, клекна пред нея и заоглежда йероглифите.
— При нормални обстоятелства, когато някой открие нова гробница в тези хълмове, ние сме първите, които разбират. Местните знаят, че е в техен интерес да дойдат право при нас. В противен случай рискуват да си навлекат гнева на Саиф ал-Таар. И моя. А те знаят, че това не е на добре.
— В този случай обаче я откри един, дето реши да се прави на солов играч — продължи той. — Плати за алчността си, но преди това успя да измъкне разни предмети. Включително, разбира се, и това жизненоважно парче.
Той измъкна гипсовия фрагмент от стената и го повъртя в ръце.
— Не е ли иронично, че трябваше да е точно тази част от текста? Естествено, той не е имал представа колко е важен. Просто е искал парче от украсата, за да го продаде. Ако му беше останало време, щеше да я свали цялата. За негов лош късмет е започнал точно от парчето, където се посочва местонахождението на армията, като по този начин е обрекъл на пренеприятен край не само себе си, но и мнозина други.
Дори от три метра разстояние Тара долавяше вкиснатата миризма на тялото му. Догади й се.
— Не че нещо от всичко това вече има значение — продължи той. — Имаме парчето. А утре по това време ще имаме и армията. А след това… — Отново подигравателният похотлив поглед към Тара. — А след това започва истинската веселба.
Той извика нещо на арабски и двама мъже с каменарски чукове скочиха в камерата. Дравич кимна към онази част от текста, която Даниел беше превел, и двамата с чуковете започнаха да трошат гипсовата облицовка. Зейнаха дупки, парчетата се откъртваха от скалата.
— Господи! — Даниел се хвърли напред. — Не! Моля те, не!
Дуло на автомат се заби в корема му и го отблъсна назад.
— Не можете да я унищожите! — Той се давеше. — За Бога, не можете!
— Неприятна, но необходима предпазна мярка — каза Дравич. — Останалата украса може да остане, но не можем да рискуваме някой друг да намери гробницата и да прочете за армията. Още не.
Големи парчета облицовка, покрити с йероглифи, се разбиваха на пода сред облаци прах. Единият мъж продължи да удря стените с чука, докато другият се зае с парчетата по пода и започна да ги троши на стотици ситни частици. Даниел сведе отчаяно глава.
След като унищожиха цялата стена, Дравич ги отпрати.
Въздухът в камерата беше непрогледен от праха. Тара се разкашля.
— И сега какво? — прошепна Даниел, без да може да откъсне поглед от купчината натрошен гипс.
Дравич тръгна към изхода на камерата с парчето на Тара в ръка. Подаде го на един от мъжете.
— Сега — каза и се обърна към тях — ще ви се случи нещо доста неприятно.
Даде някакъв сигнал с ръка и изчезна в прохода. Мъжът пред Даниел вдигна автомата си.
— Не! — изпищя Тара, защото си помисли, че ще стреля. Вместо това той удари с приклада Даниел по главата. Даниел се свлече в безсъзнание на пода и по врата му потече струйка кръв. Тара падна на колене до него и докосна лицето му. Усети движение зад гърба си, нещо изсвистя във въздуха и изведнъж тя започна бързо да пропада в нещо като безкраен океан от неподвижна черна вода.
Северен Судан
Момчето тичаше през лагера с радиосъобщението в ръка. Стадо кози, изненадано от появата му, се разбяга пред него, но то не им обърна внимание и продължи да тича, докато не стигна палатката на учителя си. Отметна рязко покривалото и пристъпи вътре, останало без дъх.
Вътрешността се осветяваше оскъдно от една-единствена лампа. Саиф ал-Таар седеше със скръстени крака на покрития с килим под, вдигнал някаква книга до очите си, неподвижен като статуя. Момчето се приближи.
— Намерили са го! — извика, неспособно да сдържи въодушевлението си. — Парчето! Доктора го е намерил!
Мъжът остави книгата в скута си и вдигна безизразно лице към момчето.
— Писано е да сме умерени във всичко, Мехмет — каза тихо. — Както в радостта, така и в отчаянието. Не е нужно да крещиш.
— Да, Саиф ал-Таар. — Момчето оклюма.
— Но освен това е писано да ликуваме страстно от добрината на Аллах. Така че не се срамувай от радостта си. Но я контролирай, Мехмет. Винаги я контролирай. Така е богоугодно. Да станеш господар на себе си.