Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Сигурно не си спомняш кой съм — рече мъжът. Той се усмихна и дебелите му устни откриха дългите му, конски зъби. — Да, къде ще ме помниш! Единственото нещо, което те занимаваше, когато ви вдъхвах дух свети, бе да дърпаш плитките на момичетата. Все това ти беше в ума — да дърпаш плитките на едно момиче. Може би наистина си забравил, но аз добре го помня. Заради това дърпане начаса дарих с божията благодат и теб, и онова момиче. Кръстих и двама ви в напоителния канал. Как ритахте, как врещяхте като котки!
Джоуд, свел очи, гледаше мъжа и накрая се разсмя:
— Да, наистина, ти си проповедникът! Разбира се, нашият проповедник! Знаеш ли, преди по-малко от час си спомних за тебе.
— Бившият проповедник — сериозно изрече мъжът. — Пастор Джим Кейси. От сектата „Горящият шубрак“. Беше то, разтръбявах славата божия. И натъпквах толкова каещи се грешници в напоителния канал, че половината от тях за малко не се удавяха. Но сега не съм същият. — Той въздъхна. — Сега съм само Джим Кейси. Нямам предишното призвание. Грешни мисли ме налегнаха… Грешни, ала според мен трезви.
Джоуд каза:
— Щом почнеш да се замисляш за това-онова, идват и грешните мисли. Не съм те забравил. Хубави бяха проповедите ти. Спомням си веднъж как изрече цяла проповед, ходейки на ръце и виейки като луд. Мама те обичаше повече от всеки друг. А баба казваше, че от теб просто блика благодат. — Джоуд пъхна ръка в сивото сако, напипа джоба му и измъкна бутилката. Костенурката показа единия си крак, но Джоуд я натика обратно и сви по-здраво сакото. После отвинти капачето на бутилката и я подаде на проповедника. — Искаш ли да си пийнеш?
Кейси пое бутилката и мрачно я загледа.
— Вече не се занимавам с проповеди. Хората сега са други, няма у тях благодат; и което е най-лошо, у мене тя също се изпари. Е, сегиз-тогиз се случва да ме осени благодат и викам хората на проповед или благославям трапезата им, но вече върша това без душа. И то само защото трябва да го върша.
Джоуд отново изтри лице с каскета.
— Нима си станал тъй дяволски свят, та и от уиски се отказваш? — попита той.
Кейси погледна бутилката така, сякаш за пръв път я виждаше. Той я надигна и отпи три големи глътки.
— Чудесно уиски — рече той.
— Трябва да бъде такова — каза Джоуд. — Фабрично е. Цял долар струва.
Кейси отпи още една глътка, преди да върне бутилката.
— Да, сър — рече той. — Личи си.
Джоуд пое бутилката и я поднесе до устата си, като от учтивост не изтри с ръкав гърлото й. После клекна и сложи бутилката до свитото си сако. Пръстите му напипаха едно клонче, с което той щеше да рисува мислите си на земята. Очисти от листата едно местенце пред себе си, оглади праха и почна да рисува по него кукички и кръгчета.
— Отдавна не бях те виждал — каза той.
— Не само ти, всички — отговори проповедникът. — Измъкнах се, седя тук сам и си мисля. Не изгубих божията благодат, а тя стана някак си по-друга. Налегнаха ме съмнения. — Облегнат на дървото, той изправи гръб. Костеливата му ръка се шмугна в джоба на комбинезона като катерица и измъкна оттам един чер, нахапан от всички страни къс тютюн. Кейси грижливо го очисти от малките сламчици и боклука, полепил се по него в джоба, после отхапа едно крайче и го пъхна между зъбите и бузата си. Джоуд махна с клончето в знак, че отказва да си вземе от тютюна. Костенурката, увита в сакото, отново почна да се опитва да избяга. Кейси погледна към шаващата дреха.
— Какво има вътре, кокошка ли? Да не се задуши.
Джоуд сви сакото по-здраво.
— Една стара костенурка — каза той. — Хванах я по пътя. Прилича на стар булдозер. Искам да я занеса на братчето си. Момчетата обичат костенурки.
Проповедникът бавно закима:
— Всяко момче рано или късно си взема някоя костенурка. Само че е трудно да я задържиш. Бута-бута и накрая някой ден се измъква и дим да я няма. Така и аз. Няма го онзи, който проповядваше словото божие — почнах да го дрънкам всекиму и ето че от него не остана нищо. Случва се, благодат изпълни душата ми, а думи за проповед не намирам. Мой дълг е да водя хората, но къде — сам не зная.
— Води ги тъдява, из околността — каза Джоуд. — Тикай ги в напоителния канал. Кажи им, че няма да спасят душите си от пъкъла, ако не мислят като теб. Защо ти трябва да знаеш къде да ги водиш? Просто ги води, и толкоз. — Сянката на дънера на върбата се бе проточила по-далеч. Забелязал това с радост, Джоуд се премести под нея, клекна и отново изравни праха, за да изрази върху него мислите си. По пътя се показа едно рунтаво жълто овчарско куче; то вървеше бързо, навело глава и изплезило език, от който капеше слюнка. Опашката му беше подвита, то силно лъхтеше. Джоуд му подсвирна, но то наведе глава още повече и затича по-силно, бързайки по своите кучешки работи. — Отива някъде — обясни малко обидено Джоуд. — Сигурно в къщи.