Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Кейси каза:
— Виж, царевицата добре растеше, преди да я засипе прахът. Богата реколта щеше да има.
— Всяка година едно и също — рече Джоуд. — Откак се помня, всяка година сме очаквали богата реколта и нито веднъж не сме й се радвали. Дядо казваше, че земята родила много само първите няколко години, докато в нея имало гнили останки от бурените.
Пътят се спускаше по един малък хълм и се изкачваше по следващия.
Кейси каза:
— Оттук до къщата на Стария Том има не повече от миля. Нали след третото изкачване ще бъдем вече във вашия дом?
— Да — рече Джоуд. — Стига само да не са го откраднали, както на времето стори баща ми.
— Откраднал дома си ли?
— Да, замъкнал го на миля и половина. Там живееше едно семейство, но то се пресели другаде. Дядо, татко и Ной, брат ми, искали да вдигнат цялата къща, но не успели. Отмъкнали само половината. Затова къщата ни е такава интересна от едната страна. Те я разрязали на две и довлекли там с дванайсет коня и чифт мулета едната половина. Когато се върнали за другата половина, за да я притъкмят към първата, Уинк Манли с момчетата си ги бил изпреварил и откраднал другата част. Баща ми и дядо отначало много се сърдиха, а после се напиха с Уинк и почнаха да се смеят за къщата, колкото им глас държи. Уинк казва: „Докарайте вашата къща, защото моята се е разгонила и като ги съберем, може да ни народят хамбари.“ Когато се напие, Уинк е чудо старец. От този ден татко и дядо се сприятелиха с него. Кой що прави, те все пият заедно.
— Том си го бива — рече Кейси. Той и Джоуд тътреха крака в праха по нанадолнището, а когато почнаха да се изкачват, продължиха още по-бавно. Кейси изтри с ръкав челото си и отново си сложи плоскодънната шапка. — Да — повтори той. — Том си го бива. Макар че е неверующ. Помня, на проповедите духът му се повдигне съвсем малко, а той скача чак до тавана. Щом изпадне в такова настроение, бягай далеч от него, да не те стъпче като някой буен жребец.
Джоуд и Кейси изкачиха още една височинна и пътят се спусна в едно старо легло на ручей, грозно и неравно, с назъбени краища, където завършваха браздите на вадичките, вливащи се в него. Пътят през ручея бе осеян тук-таме с камъни. Босоногият Джоуд заситни, докато се озова отвъд.
— Да, такъв е баща ми; но да бе отнякъде да видиш чичо Джон, когато го кръщаваха край Поулкови. Скача, мята се насам-натам. Прескочи един храст, висок колкото пиано. Засили се и го прескочи и от другата страна, виейки като вълк в лунна нощ. Баща ми видя това — а нали той се смяташе за най-добрия скачач при проповеди в целия край, — избра си друг храст, почти два пъти по-висок от чичовия, заквича като свиня, която ражда счупени бутилки, засили се и прескочи храста, но си счупи десния крак. И тогава духът му изведнъж се изпари. Проповедникът иска да се помоли, та кракът да оздравее, а баща ми казва: не, по дяволите, остави тая работа на доктора! Доктор нямаше, доведоха един пътуващ зъболекар, той му намести крака. Ала проповедникът все пак се помоли.
Джоуд и Кейси бавно изкачиха малката височинна отвъд леглото на ручея. Сега, когато слънцето клонеше на запад, горещината беше намаляла и макар въздухът да бе все още нажежен, слънчевите лъчи палеха по-слабо. От двете страни на пътя се редяха пак криви колове с опънат на тях тел. Надясно, през памучните ниви, се простираше телена ограда, а памукът и от едната, и от другата й страна беше прашен, сух, тъмнозелен.
Джоуд посочи оградата.
— Ето нашата земя. Всъщност тук всякаква ограда е излишна, но имахме тел и баща ми пожела да огради земята. Казва: да чувствувам поне, че си е мое. Нямахме тел, ала една нощ чичо Джон докара с каруцата си цели шест връзки. Даде ги на баща ми за една млада свиня. Откъде докопа този тел, един господ знае. — Двамата забавиха хода си нагоре по стръмнината, газейки из дълбокия мек прах и усещайки как ходилата им достигат твърдата земя. Очите на Джоуд станаха замислени. Той сякаш се смееше, спомняйки си нещо. — Чудак е чичо ми — рече той. — Да вземем дори само случая с тази свиня — и като се изкиска, продължи мълчаливо да крачи.