Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Сега да се върви, беше по-лесно и за работа се заловиха и четирите крака; черупката се движеше напред, клатейки се ту наляво, ту надясно. Зададе се една кола, на волана й седеше четиридесетгодишна жена. Тя забеляза костенурката и зави остро надясно, вън от платното; колелата изсвириха и вдигнаха облак прах. Две от тях за миг се откъснаха от земята и сетне се приземиха. Колата се хлъзна отново в пътя и продължи хода си, но вече по-бавно. Костенурката, която друг път би се скрила веднага в черупката си, сега забърза, защото нажеженият бетон я пареше като жарава.
Ето че се показа една камионетка и когато тя се приближи, шофьорът й видя костенурката и свърна към нея, за да я прегази. Предното колело засегна края на черупката, подхвърли костенурката като кокалено зарче, завъртя я като монета и я изхвърли от шосето. Сетне камионетката отново пое дясната половина на пътя. Костенурката дълго лежа по гръб, без да се показва от черупката си. Накрая краката й се залюшкаха във въздуха, търсейки опора. Един от предните крака докосна парче кварц и лека-полека костенурката се обърна по корем. Класът див овес падна на земята и от него се изтърколиха три островърхи семена. Костенурката запълзя надолу по насипа и от черупката й се отрони пръст, която покри семената. Животното се добра до черния път и заситни из праха, оставяйки зад себе си плитка, лъкатушна следа. Насмешливите старчески очи гледаха напред, а роговата уста беше леко отворена. Краката с жълти нокти лениво се движеха в праха.
Четвърта глава
Като чу, че транспортната кола потегля, набирайки скорост, и шосето глухо закънтява под натиска на гумите й, Джоуд се спря, извърна се и я изпрати с поглед. Колата се изгуби от очи, а Джоуд продължаваше да стои на мястото си, загледан в далечината, където синият въздух трептеше от зноя. Замислен, той извади от джоба си бутилката уиски, отвинти металното капаче и отпи грижливо няколко глътки, пъхнал в гърлото й езика си, сетне облиза устни, за да изпита пълна наслада от аромата на питието. Изрече на глас: „Видяхме един негър…“, за да си припомни по-лесно целия текст, но нищо друго не излезе от устата му. Накрая Джоуд се обърна с гръб към шосето и погледна към черния страничен път, който се губеше в правоъгълни извивки сред нивята. Слънцето печеше жарко, вятър нямаше и прахът лежеше на гладък слой. Коловозът на черния път се беше врязал дълбоко в земята, изпълнен догоре с прах. Джоуд направи няколко крачки и лекият като брашно прах, който се вдигаше под новите му жълти обувки, завчас ги покри с дебел пласт, превръщайки ги от жълти в сиви.
Том се наведе, развърза връзките си и свали първо едната, а после и другата обувка. След това раздвижи свободно потните си крака в топлия, сух прах, така че между пръстите му изникнаха облачета и кожата изсъхна и се стегна. Той свали сакото си, уви в него обувките и го пъхна под мишница. След това Джоуд продължи пътя си, вдигайки прах, който оставаше зад него като облак, разстлал се ниско над земята.
Дясната страна на пътя бе оградена с два реда бодлив тел, закрепен на върбови колове. Коловете бяха криви и лошо одялани. Където колът беше чаталест, телът се крепеше върху чатала, иначе бодливият тел бе привързан към кола с обикновен ръждив тел. Зад оградата лежеше царевица, повалена от вятъра, жегата и засухата, и пазвите на листата й бяха изпълнени с прах.