Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Джоуд вървеше по пътя, а облачето прах все се стелеше по следите му. Той видя недалеч пред себе си силно изкорубената черупка на една костенурка, която пълзеше бавно в праха и тромаво и рязко движеше краката си. Джоуд се спря да я погледа и сянката му падна върху нея. Главата и краката й веднага се скриха, късата дебела опашка се вмъкна също вътре, в черупката. Джоуд хвана костенурката и я обърна по гръб. Отгоре черупката й беше сиво-кафява, като цвета на праха, а отдолу — кремавожълта, чиста и гладка. Джоуд вдигна по-високо под мишница свитото си сако, удари с пръст долната част на черупката на костенурката и силно я натисна. Тя беше по-мека, отколкото на гърба. Твърдата, стара глава се показа навън, костенурката се опита да види пръста на Джоуд, който я натискаше, а краката й отчаяно заритаха. Тя намокри ръката на Джоуд, мъчейки се напразно да се освободи. Джоуд я обърна пак по корем и я уви в сакото си заедно с обувките. Той усещаше под мишницата си как тя се блъска насам-натам, мъчи се упорито да се измъкне и шумоли. Джоуд усили вървежа си, като провлачваше пети в ситния прах.

Пред него край пътя една мършава, прашна върба хвърляше на земята шарена сянка. Жалките й клони се бяха надвесили над пътя, а товарът й от листа бе опърпан и излинял като кокошка, която мени перушината си. Джоуд бе цял в пот. Синята му риза беше потъмняла на гърба и под мишниците. Той дръпна козирката на каскета си и пречупи по средата тъй силно картона й, че никой вече не би считал шапката за нова.

Стъпките на Джоуд станаха по-бързи и решителни, когато той се упъти към сянката на далечната върба. Той знаеше, че под върбата ще има сянка, ако не от клоните, то поне от дънера й, тъй като слънцето бе преминало зенита. То палеше врата му и главата му леко бучеше. Джоуд не виждаше основата на дървото, защото то растеше в малка блатиста долчинка, където влагата се задържаше по-дълго, отколкото на равните места. Той закрачи още по-бърже на слънцето и почна да се спуска по долчинката. Ала ето че предпазливо забави ход, тъй като сянката на дънера бе заета. Облегнал се с гръб на върбата, на земята седеше някакъв мъж. Той беше преметнал крак върху крак и едното от босите му стъпала бе вдигнато почти на височината на главата. Мъжът не чу стъпките на Джоуд, защото си свиреше важно с уста фокстрота „Да, сър, това е моята любима“. Високо вдигнатото стъпало ритмично отмерваше темпото, което бе по-бавно от обикновеното. Мъжът престана да свири и запя с лек, тънък тенор: