Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Джоуд се беше ухилил, но погледът му бе внимателен и заинтригуван.
— Опитен човек си ти — рече той. — Мислил си и си го разбрал.
Кейси заговори отново и в гласа му звучеше болка и смущение:
— Питам се: „Какво значи благодат, възвишен дух?“ И отговарям: „Значи обич. Толкова обичам хората, че понякога съм готов да се проваля заради тях.“ И пак се питам: „А нима не обичаш Исуса?“ Мисля, мисля и накрая отвръщам: „Не, не познавам такъв човек. Зная безброй истории за него, но обичам само хората. И понякога съм готов да се проваля заради тях и искам да ги направя щастливи, затова им говоря неща, които според мен ще им донесат щастие.“ А после… Но стига, бърборя страшно дълго време. Може би се чудиш: пастор, а сквернослови. Ала тук няма никакво сквернословие. Така говорят всички и сега не виждам нищо лошо в тези думи. Както и да е, ще ти кажа още едно нещо, което съм разбрал; изречено от един проповедник, то ще звучи като най-безбожна мисъл и аз не бих могъл вече да бъда проповедник, защото вярвам в него и съм убеден в правотата му.
— Какво е то? — попита Джоуд.
Кейси плахо го погледна.
— Ако нещо ти се стори неправилно, не се обиждай, бива ли?
— Обиждам се само когато ми разбият носа — рече Джоуд. — Е, какво си измислил?
— Мислих за дух свети и за Исуса: „Защо приписваме всичко на бога и на Исуса? Дали защото обичаме хората; или защото дух свети — това е човешката душа? Или пък защото всички хора заедно съставляват една голяма душа и намираш частица от нея във всеки човек?“ Дълго седях и мислих и изведнъж разбрах всичко. Разбрах го с цялото си същество и то си остана у мен.
Джоуд наведе глава, сякаш не намираше сили в себе си да срещне голата правда в очите на проповедника.
— С такива мисли никоя църква няма да те търпи — каза той. — За такива мисли ще те изгонят от нашия край. Какво искат хората? Да скачат и крещят. Това за тях е голямо удоволствие. Когато баба почне да крещи, никой не може да я обуздае. С един юмрук може да повали на земята някой здрав и едър псалт.
Кейси го гледаше замислено.
— Искам да те попитам за нещо — рече той. — Мира не ми дава.
— Питай. От време на време обичам да поприказвам с някого.
— Ето какво… — бавно започна проповедникът. — Кръстих те в ден, когато ме бе осенила много благодат. Говорех за славата божия. Ти сигурно нищо не помниш, защото дърпаше косите на онова момиче.
— Не, помня — отговори Джоуд. — Това бе Сузи Литъл. Една година по-късно тя ми счупи един пръст.
— Тъй… Има ли полза от кръщението? По-добър ли стана?
Джоуд помисли и рече:
— Н-не, дори нищо не почувствувах.
— Я си помисли, дали това не ти е донесло някаква вреда? Добре си помисли.
Джоуд взе бутилката и отпи една глътка.
— Нищо не почувствувах — нито полза, нито вреда. Беше ми само весело. — Той подаде шишето на проповедника.
Кейси въздъхна, пи, после погледна останалото на дъното уиски и отпи още една малка глътка.
— Добре, щом е така — каза той. — А то все ми се струваше, че съм навредил някому.
Джоуд погледна към сакото си и видя, че костенурката се е измъкнала на свобода и вече върви натам, накъдето вървеше преди, когато той я хвана. Минута-две Джоуд я наблюдава, после бавно стана, улови я и отново я уви в сакото.
— Никакъв подарък не нося на децата — рече той. — Нищо, освен тази стара костенурка.
— Странно — каза проповедникът. — Ти пристигна тъкмо когато си мислех за Стария Том Джоуд. Мислех да се отбия при него. Винаги съм го смятал за неверующ. Как е той сега?
— Не знам. Вече четири години, откак не съм си в къщи.
— Не ти ли е писал?
Джоуд се смути.
— Баща ми не е майстор на писмата, а и не обича да се занимава с тази работа. Може да се подписва и да плюнчи молива си като всеки грамотен човек. А писма не пише. Винаги е казвал, че ако не може да рече нещо някому, не си струва да хваща за тази работа молива.