Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Сбъркали сте, мистър — рече той. — Нищо не крия. Да, бях в Макалистър19. Четири години. Като ме пускаха, ми дадоха тези дрехи. Нека знаят всички, хич не ме е грижа. И ето сега отивам в къщи при стария, та няма нужда да лъжа, за да постъпя на работа.
Шофьорът каза:
— Е, това не ме засяга. Не си пъхам носа в чужди работи.
— Ти ли? — рече Джоуд. — Големият ти копойски нос подушва нещата от цели мили. Той ме подуши отдалеч, както вълк крехко агне.
Лицето на шофьора се смръщи.
— Никак не си ме разбрал… — унило почна той.
Джоуд се разсмя:
— Не си лош човек. Качи ме в колата. Е, знаеш вече, че съм бил в затвора. По-нататък? Искаш ли да научиш и защо съм бил там?
— Не ме интересува.
— Теб нищо не те интересува, освен това да караш тази нескопосна кола, но всъщност съвсем не е така. Е, нищо. Виждаш ли оня път пред нас?
— Виждам го.
— Там ще сляза. Ти наистина умираш от любопитство да научиш за какво са ме затворили. Добре, няма да те мъча. — Шумът на мотора стана по-тих, а песента на гумите — по-глуха. Джоуд извади бутилката си и пийна. Транспортната кола приближи черния път, който пресичаше под прав ъгъл шосето. Джоуд слезе и се изправи до прозореца на кабината. Отвесната ауспухна тръба лениво изпускаше едва забележим син дим. Джоуд се наведе към шофьора. — За убийство — бързо изрече той. — Страшна дума — значи, човек съм очистил. Осъдиха ме на седем години. Но лежах само четири, защото се държах добре.
Шофьорът плъзна очи по лицето на Джоуд, мъчейки се да запомни чертите му.
— Съвсем не съм те питал за това — каза той. — То не ме засяга.
— Можеш да го разкажеш във всички ресторанти оттук до Тексола20. — Джоуд се усмихна. — И тъй, сбогом, приятелю. Ти си добър човек. Но запомни от мен: този, който е бил, макар и малко зад решетките, веднага разбира накъде биеш. Още щом си отвориш устата. — Джоуд хлопна с длан металната врата. — Благодаря ти, че ме докара. Сбогом. — Той се обърна и закрачи по черния път.
Миг-два шофьорът го следи с втренчен поглед, а после извика: „Всичко хубаво!“ Джоуд, без да се обръща, махна с ръка. Сетне моторът изрева, предавателният механизъм изщрака и голямата червена транспортна кола тежко потегли.
Трета глава
Покрай бетонното шосе се простираше бордюр от гъста, изгазена суха трева; стъбълцата й бяха отрупани с овесен осил, който чакаше да мине някое куче, за да се хване за кожуха му, с лисичи опашки, които чакаха някой кон, за да се оплетат в козината на краката му, с детелинени парашутчета, готови да се вкопчат във вълната на някоя овца — спящият живот чакаше да го развеят и разпръснат, всяко семенце бе въоръжено с приспособление за пътешествие: с пъргаво краче и парашутче за вятъра, с иглици и топчици от тънки трънчета — и всичко това чакаше животно или вятър, маншет на мъжки панталон или пола на женска рокля, чакаше пасивно, но въоръжено с приспособления за активност, неподвижно, но със способност да се движи.
Слънчевите лъчи падаха на тревата и я грееха, а в сянката между стъбълцата й сновяха насекоми — мравки и дебнещи ги мравояди, скакалци, които подскачаха във въздуха, блясвайки за миг с жълтите си крила, стоножки, подобни на малки броненосци, които бродеха непрестанно, носени от многобройните си крехки крачка. А край пътя, обръщайки глава ту надясно, ту наляво, влачеше по тревата силно изкорубената си черупка една костенурка. Твърдите й крака с жълти нокти бавно се провираха през тревата, по-право се промъкваха през нея — това не бе вървеж, а повдигане и влачене на черупката. По черупката се плъзгаха ечемичени брадички и детелинени парашутчета и се търкулваха на земята. Роговата уста на животното бе полуотворена, очите с остър, насмешлив поглед следяха пътя изпод твърдите дъги на веждите. Зад себе си костенурката оставяше ивица омачкана трева, а пред нея се извисяваше крайпътният насип, който й се струваше цял хълм. Тя се спря за миг и вдигна високо глава. Премигна и погледна нагоре, после надолу. Сетне започна да се катери по насипа. Предните ноктести крака се протегнаха напред, но не намериха опора. Задните заритаха, тласнаха черупката напред и тя застърга по тревата и по каменистия насип. Колкото по-стръмен ставаше насипът, толкова по-отчаяни бяха усилията на костенурката. Задните крака се напъваха и плъзгаха, тласкайки черупката напред, а шията, на която се крепеше роговата глава, бе протегната до краен предел. Лека-полека черупката изкачи крайпътния насип и се озова до бетонния ръб, висок четири инча, който й пресичаше пътя. Задните крака, които сякаш действуваха, независимо от тялото, я задвижиха нагоре. Шията се изпъна и костенурката надникна над ръба към широката гладка циментова равнина. После на ръба стъпиха здраво предните крака, те се напрегнаха и черупката бавно положи предната си част върху него. Миг-два костенурката си почива. Една червена мравка се шмугна в черупката, полази по мекото тяло на костенурката и в миг главата и краката на животното се скриха вътре, а люспестата опашка се вмъкна отстрани. Червената мравка бе смазана между тялото и краката на костенурката. Клас див овес, залепил се за една от предните лапи, също се озова в черупката. Костенурката лежа дълго неподвижна, после от черупката се подаде бавно шията, насмешливите, старчески, сърдити очи се огледаха наоколо, а след тях се показаха навън и краката и опашката. Задните крака се задвижиха, напънаха се като крайници на слон и черупката толкова се наклони нагоре, че предните крака се откъснаха от ръба на циментовата равнина и увиснаха във въздуха. Ала задните тласкаха черупката все по-нагоре, центърът на равновесието се премести, предната част на тялото се плъзна надолу, ноктите драснаха по бетона и костенурката се намери на шосето. А класът див овес се бе оплел около предните крака.
19
Затвор в гр. Макалистър, център на окръг Питсбърг, Оклахома.
20
Град на западната граница на Оклахома с Мексико.