Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Така е. Сутрин, вечер все в ресторантите киснат — рече Джоуд.
— Разбира се, спираме тук-там, но не за да ядем. Ако искаш да знаеш, много рядко сме гладни. Причината е друга: караш, караш — омръзне ти. Можеш да спираш само на ресторантите, а щом си в ресторант, трябва да поръчаш нещо. Размениш две-три думи със сервитьорката, поръчаш чаша кафе и парче сладкиш, отдъхнеш си малко. — Той бавно дъвчеше дъвката и я премяташе с езика си.
— Май че тежичко ви идва — равнодушно забеляза Джоуд.
Шофьорът бързо погледна своя спътник, заподозрял в думите му насмешка.
— Да, не е леко — ядосано каза той. — Изглежда лесно — седиш на волана някакви си осем часа, па дори да са десет или четиринайсет, пак не е кой знае какво. Но пътят просто стяга душата ти като змия. И ето че ти хрумва да се поразвлечеш. Едни пеят, други свирят с уста. Компанията е против това колите да имат радиоапарати. Някои пътуват с бутилката си, но такива не се задържат дълго. — И той добави самодоволно: — Когато съм на път, никога не пия.
— Така ли? — попита Джоуд.
— Да. Човек трябва да напредва. Искам да постъпя в задочни курсове. Ще уча механика. Не е трудно. Научаваш няколко лесни урока в къщи. Сериозно си мисля за това. И като реша — сбогом на тази кола. Нека я покарат и други.
Джоуд извади от външния джоб на сакото си бутилка уиски.
— Наистина ли няма да сръбнеш? — Той сякаш дразнеше шофьора.
— Не, за бога. Нито капка. Не може хем да пиеш, хем да учиш, а аз съм решил да уча.
Джоуд отпуши бутилката, бързо отпи две глътки, отново я запуши и я пъхна в джоба си. В кабината се разнесе острата, приятна миризма на уискито.
— Много си примерен — каза Джоуд. — Защо… заради някое момиче ли?
— Разбира се, имам си момиче. Но главното е, че искам да напредна. Упражнявам мозъка си от страшно дълго време.
Уискито, изглежда, развърза езика на Джоуд, Той си сви нова цигара и я запали.
— Остава ми още съвсем мъничко път — рече той.
Шофьорът заговори бързо:
— Не ми трябва да пия. Упражнявам непрекъснато мозъка си. Преди две години минах специален курс. — Той потупа волана с дясната си ръка. — Да речем, идва насреща ми пешеходец. Поглеждам го и се мъча да запомня всичко — как е облечен, какви са обувките, шапката, походката му, ръста, теглото и дори белезите по лицето. Това лесно ми се удава. Възстановявам съвсем същата картина в главата си. Понякога си мисля: защо да не завърша курсове за специалисти по дактилоскопия? Нямаш представа колко неща може да запомни човек.
Джоуд бърже отпи от уискито. Той смукна за последен път от полуразлепилата се цигара и с мазолестите си палец и показалец отчупи въгленчето на върха й. После стри фаса, протегна ръка към прозореца и ветрецът отвя тютюна от пръстите му. Големите гуми пискливо пееха по настилката на шосето. В спокойните тъмни очи на Джоуд, загледани в пътя, се появи насмешливо изражение. Шофьорът чакаше да чуе спътника си и хвърли неловък поглед към него. Най-сетне дългата горна устна на Джоуд се повдигна, откривайки зъбите, и гърдите му се затресоха от беззвучен смях.
— Страшно дълго се мъчи да разбереш това, друже!
Шофьорът не обърна глава.
— Мъчил съм се да разбера? Какво искаш да кажеш?
Джоуд здраво стисна устни над дългите си зъби, а после облиза устата си като куче — на два пъти, от средата към едната и после към другата страна. В гласа му прозвучаха остри нотки.
— Знаеш какво искам да кажа. Огледа ме от глава до пети, когато се качих в колата. Видях това. — Шофьорът гледаше право напред и така стискаше волана, че дланите му се издуха, а ръцете побеляха. Джоуд продължи: — Знаеш откъде идвам. — Шофьорът мълчеше. — Знаеш, нали? — повтори Джоуд.
— Е, зная… По-право, досещам се. Но това не е моя работа. Не ме засяга. Никак не ме интересува. — Шофьорът говореше бързо и думите му сякаш се надпреварваха. — Не си пъхам носа в чужди работи. — И изведнъж млъкна в очакване спътникът му да каже нещо. Ръцете му, които стискаха волана, все още бяха побелели. Един скакалец се чукна в прозореца на кабината, озова се върху горната част на арматурното табло и почна да чисти крилата си с ъгловатите си пружиниращи крака. Джоуд протегна ръка, смачка с пръсти твърдата като череп глава на насекомото и го изхвърли през прозореца на вятъра. Сетне със същия тих кикот очисти остатъците от смазаното насекомо от върховете на пръстите си.