Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Баба сигурно не бе видяла какво пише на картичката. Купила я е от някой амбулантен търговец и е избрала най-шарената. Момчетата от моята килия се пукнаха от смях. Оттогава почнаха да ме наричат Исусе Благи. А баба бе пратила картичката не за смях; видяла я шаренка, защо да я чете? В годината, когато ме затвориха, тя си загуби очилата. Може и досега да не ги е намерила.

— А как бяхте там, в Макалистър? — попита Кейси.

— О, добре. Хранеха ни под час, обличаха ни чисто, имаше и баня. За някои неща беше чудесно. Само че без жени е трудно. — Той изведнъж се разсмя. — Имаше един, и него пуснаха под гаранция. Но не мина и месец, и той отново пристигна. Някой го попита защо идва пак в затвора. А той отвръща: „По дяволите, защо не! У стария в къщи няма никакви удобства. Нито електричество, нито душ. Няма и какво да прочетеш, храната не струва. Върнах се, казва, защото тук, колкото и да е лошо, има някои удобства и ни хранят под час. Когато съм на свобода, казва, някак си се чувствувам умърлушен и трябва да мисля какво да правя по-нататък. И ето че откраднах една кола и пак съм тук.“ — Джоуд извади от джоба си тютюна, издуха едно кафяво листче от снопчето книжки и си сви цигара. — Да, прав е — рече той. — Снощи, като си помислих къде ще спя, страх ме хвана. Спомних си леглото в затвора и малоумния, другаря ми по килия — какво ли прави сега?… Там свирех в оркестъра. Не беше лош. Един каза, че трябва да свирим пред радиото. А тази сутрин се събудих и не знаех да ставам ли, или е рано. Лежа и чакам да удари звънецът.

Кейси се изсмя.

— Има хора, които свикват и с шума на банциг.

Жълтеещата, прашна следобедна светлина беше сякаш позлатила земята. Царевичните стъбла блестяха като златни. Ято лястовици се стрелна надолу, литнало към някаква локвичка. Костенурката в сакото направи още един опит за бягство. Джоуд отново прегъна пречупената козирка на каскета си. Сега тя заприлича на човка на врана.

— Е, трябва да вървя — каза той. — Мразя да ходя по пек, но сега не е много горещо.

Кейси стана.

— Цял век не съм бил у Стария Том — рече той. — Искам на всяка цена да го видя. Колко пъти съм идвал у вас със словото божие и никога не съм ви вземал пари, само хапвах по някой и друг залък.

— Тръгвай с мен — рече Джоуд. — Баща ми ще се зарадва, като те види. Винаги ми е казвал: проповедник не става от човек с такъв нос! — Той вдигна от земята сакото и уви здраво обувките и костенурката.

Кейси се пресегна, взе гуменките си и пъхна в тях босите си крака.

— Аз не съм смел като теб — каза той. — Както газиш бос в праха, няма да усетиш кога ще стъпиш върху някой бодлив тел или стъкло. А да си порежеш крака — това е по-лошо от всичко.

Те се забавиха на края на сянката, а после се гмурнаха сред жълтата слънчева светлина като плувци, които се стремят час по-скоро да достигнат брега. Направили няколко бързи крачки, те забавиха ход и продължиха бавно, сякаш потънали в размисъл. Царевичните стъбла хвърляха полегати сиви сенки, във въздуха се усещаше дразнещата миризма на напечения прах. Царевичните ниви останаха назад, отстъпвайки място на тъмнозеления памук — тъмнозелени листа, покрити със слой прах, и кутийки, започнали вече да се оформят. Памукът беше нееднакво гъст — в долчинките, където водата се задържаше по-дълго, той растеше по на гъсто, но по високите места беше съвсем рядък. Растението водеше упорита борба със слънцето. А далеч към хоризонта небето бе жълто-кафяво и почти незабележимо. Черният път се разстилаше напред, криволичейки ту нагоре, ту надолу. На запад върби ограждаха един ручей, а на северозапад, отвъд редкия храсталак, следваха отново угари. Миришеше на напечен прах и въздухът беше толкова сух, че лигавицата на носа образуваше коричка, а от очите течаха спасителните за тях сълзи.