Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
Кметът прави пауза за максимален ефект.
— Днес Кантората на Въпроса започва работа.
Дейви среща погледа ми и посочва изостреното сребърно В, избродирано на пагоните на новите ни униформи, В-то, което Кметът специално подбра за наш знак, заради дълбокия асоциативен смисъл, нали се сещате.
Аз и Дейви сме офицери на Въпроса.
Не споделям вълнението на Младши.
Но това е така, защото вече не мога да чувствам нищо.
Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.
— Хубава реч, тате — казва Дейви. — Дълга.
— Тя не беше предназначена за теб, Дейвид — отвръща Кметът, без дори да го поглежда.
Тримата яздим към манастира.
Макар че манастир вече няма.
— Всичко е готово, надявам се? — казва Кметът, като само леко обръща глава. — Мразя да изглеждам лъжец в чужди очи.
— По-готово няма как стане, дори и сто пъти да питаш — промърморва Дейви.
Кметът се извръща цял към него, намръщен е, но аз бързам да заговоря, за да не му позволя да удари Дейви с Шума си.
— Готово е, съвсем е готово — казвам с равен глас. — Стените и покривът са си на местата, само отвътре…
— Няма нужда да звучиш толкова мрачно, Тод — отвръща Кметът. — Отвътре нещата ще бъдат довършени, когато им дойде времето. Сградата е готова, а това е най-важното. Ще я гледат отвън и ще треперят.
Обърнал ни е гръб, бърза напред, но аз чувствам усмивката му при думите и ще треперят.
— Ние ще вземем ли участие? — пита Дейви, Шумът му вилнее. — Или пак ще ни измислиш кого да бавим?
Кметът спира Морпет и го обръща напряко на пътя.
— Някога чул ли си Тод да се оплаква така като теб? — пита.
— Не — нацупено отговаря Дейви, — но той си е той, нали се сещаш, той си е Тод.
Кметът вдига вежди.
— Е, и?
— Ами аз съм твой син.
Кметът бутва Морпет да прекрачи към нас, което кара Ангарад да отстъпи назад. Отстъпи казва Морпет. Води, отговаря Ангарад и свежда глава. Галя я по гривата, реша я с пръсти, успокоявам я.
— Нека да ти кажа нещо интересно, Дейвид — казва Кметът и го гледа твърдо право в очите. — Офицерите, армията, цивилните от града, всички ви гледат как двамата яздите заедно, рамо до рамо в новите си униформи, с целия си нов авторитет, и знаят само, че единият от вас е моят син — застанал е странично до Дейви и леко го избутва от пътя. — Гледат ви как минавате на конете из града, как си вършите работата и, да ти кажа ли? Често се объркват. Често се объркват точно кой от вас е моя плът и кръв.
Кметът обръща очи към мен.
— Виждат Тод с неговата отдаденост при изпълнението на всеки дълг, със скромните очи, със сериозното лице, със спокойната стойка, със зрелия и опитен контрол на Шума и изобщо не могат и да допуснат, че неговият Шумен, мързелив, вулгарен приятел е моят истински син.
Дейви гледа към земята, стиска зъби, Шумът му ври.
— Той дори не прилича на теб.
— Знам, че не прилича — казва Кметът и връща Морпет на пътя. — Просто исках да ти съобщя един интересен факт. Защото това объркване между двама ви много често се случва.
Продължаваме да яздим, Дейви е обвит в тиха, аленочервена буря от Шум, влачи се последен. Аз държа Ангарад в средата, Кметът е начело.
— Добро момиче — шепна.
Момче Жребче отвръща тя, а после мисли Тод.
— Да, момичето ми — шепна между ушите й. — Тук съм, при теб съм.
Свикнах в края на всеки ден да се задържам в конюшнята, сам я разседлавам, сам я реша бавно, вчесвам гривата й, нося й ябълки. Единственото, от което тя има нужда, е непрестанното уверение, че съм до нея, доказателства, че не съм напуснал табуна и докато сме заедно, тя е щастлива и ме нарича Тод, а аз не трябва да й давам никакви обяснения, не трябва да я питам нищо, а тя не иска нищо от мен.
Освен това да не я изоставям.
Освен това никога да не я изоставям.
Шумът ми се размътва и аз пак мисля Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.
Кметът се обръща да ме погледне. И ми се усмихва.
Носим униформи, но не сме част от армията, Кметът това много ясно се постара да ни го разясни. Нямаме чин, различен от простото „офицер“, но униформите и избродираното на тях сребърно В са достатъчни да карат хората да стоят встрани от нас и да не застават никога на пътя ни.