Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
— Петдесет и шест войника — обажда се Дейви.
— Седемдесет и пет — поправя го Кметът. — Избягалите затворници са триста.
— Нали помниш, че преди пак хвърлиха бомба сред диваците? — добавя Дейви към мен. — Кучки.
— Възражението започна военната си кампания — обяснява Кметът, без да откъсва очи от мен. — А ние ще отговорим подобаващо.
— Мътните ги взели, как ще им отговорим само — казва Дейви и зарежда пушката без причина.
— Съжалявам за Виола — казва ми Кметът. — Аз съм разочарован толкова, колкото и ти от факта, че тя е взела участие в това.
— Изобщо не знаем дали е взела участие — прошепвам.
(взела ли е?)
(взела ли си участие?)
— Няма значение — отвръща Кметът. — Твоите момчешки дни окончателно и напълно изтекоха. Сега имам нужда от водачи. Имам нужда ти да бъдеш водач. Готов ли си да станеш водач, Тод Хюит?
— Аз съм готов — казва Дейви и в Шума си чувства, как го изоставят.
— Отдавна знам, че мога да разчитам на теб, сине.
Шумът на Младши пак порозовява.
— Искам да чуя окончателен отговор от Тод — Кметът прави крачка към мен. — Ти повече не си мой затворник, Тод Хюит. Тази фаза приключи. Но сега искам да знам дали ще се присъединиш към мен… — кимва с глава към взривения зид — … или ще се присъединиш към тях. Нямаш друг избор.
Поглеждам към манастира, към телата, към всички ужасени мъртви лица, към цялата безсмислена смърт.
— Ще ми помогнеш ли, Тод?
— Как да ти помогна? — казвам, без да вдигам очи.
Но той само пита отново:
— Ще ми помогнеш ли?
Мисля за номер 1017, за това как той е сам сега, сам-самичък в целия свят.
Приятелите му, семейството му са струпани на камара като смет, захвърлени на мухите.
Не мога да спра да ги виждам, дори като затворя очи.
Не мога да спра да виждам голямото синьо В.
О, не ме предавай, мисля.
О, никога не ме оставяй.
(но нея я няма)
(няма я)
А аз съм мъртъв.
Отвътре съм мъртъв, мъртъв, мъртъв.
Нищо не ми остана.
— Ще ти помогна — казвам. — Ще ти помогна.
— Отлично — сърдечно възкликва Кметът. — Знаех си, че си специален, Тод. Знаех си го през цялото време.
При тези думи Шумът на Дейви изписква жално, но Кметът не му обръща внимание. Обръща Морпет с лице към терена на манастира, сега изпълнен със смърт.
— Колкото до това как точно да ми помогнеш… — продължава. — Е, всички ние вече се срещнахме с Възражението — после се извръща да ни погледне, а очите му греят. — Време е те да се срещнат с Въпроса.
Част пета
Кантората на въпроса
27
Начинът, по който живеем сега
Тод
— Не се заблуждавайте от затишието — казва Кметът, изправен на подиума, гласът му гърми над площада през високоговорителите, нагласени на най-силно, за да надвикат Рева. Хората на Ню Прентистаун го гледат в студената утрин, мъжете са струпани непосредствено пред краката му, заобиколени са от войници, а жените пак са в страничната улица.
Намираме се отново в изходната точка.
Дейви и аз сме на коне зад подиума, точно зад гърба на Кмета.
Като почетна стража.
Носим новите си униформи.
Аз мисля Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.
Защото когато го мисля, не се налага да мисля за нищо друго.
— Дори в този момент нашите врагове кроят козни срещу ни. Дори в този момент планират унищожението ни. Дори в този момент ние трябва да знаем, че атаката им неизбежно ще се повтори.
Кметът бавно оглежда тълпата. Лесно е човек да забрави колко хора все още живеят в този град, все още работят, все така се мъчат да ядат, все така продължават с живота си всеки ден. Изглеждат уморени, гладни, мнозина са мръсни, но продължават да гледат, продължават да слушат.
— Възражението може да удари навсякъде, по всяко време, да убие всекиго — продължава Кметът, въпреки че от Възражението няма ни вест, ни кост вече цял месец. Опустошаването на затворите беше последната им поява, след това изчезнаха в пустошта, а войниците, които можеха да ги преследват, бяха избити в спалното помещение.
Но това само означава, че Възражението е на свобода, опива се от победата си и планира следващото нападение.