Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
Целта ни е напълно изоставена, точно както очаквахме. Малка е, но натоварена със силно символично значение, издигната е високо над нивите източно от града. Кладенецът и съоръжението над него напояват само нивите, не доставят вода за къщите. Но ако градът позволява на Кмета да затваря, да изтезава и да убива безнаказано, то този град не заслужава да яде.
Освен това целта е далеч от центъра на града, така че няма никаква възможност да зърна Тод.
Затова ме е взела със себе си, но засега няма да споря с нея. Засега.
Движим се по пътя, който свършва при кладенеца, крием се в канавката, задържаме дъха си, когато минаваме покрай най-близката спяща ферма, на горния етаж още свети лампа, но е толкова късно през нощта, че сигурно става дума за някаква предпазна мярка.
Госпожа Койл пак махва с ръка и аз я задминавам, гмуркам се под простряното пране. Препъвам се в някаква захвърлена детска играчка, но запазвам равновесие.
Бомбата по принцип е безопасна при носене, издържа на тръскане или дори изпускане.
Но все пак.
Издишам треперливо и поемам към кладенеца.
Дори през седмиците, през които се криехме и изобщо не се доближавахме до града, седмиците, през които се бяхме притаили и само тренирахме и се подготвяхме, дори тогава неколцина побягнали от Кмета и хората му ни намериха.
— Какво твърди той? — ахна госпожа Койл, когато чу разказите им.
— Казва, че вие сте избили всички диваци — повтори жената, притиснала пластир до кървящия си нос.
— Чакай, чакай — намесих се. — Всичките диваци са мъртви?
Жената кимна.
— А той твърди, че ние сме го сторили — потрети госпожа Койл.
— Че защо ще твърди нещо подобно? — попитах.
Госпожа Койл се изправи и се вгледа към отсрещния бряг на езерото.
— За да настрои града срещу нас. Да направи така, че ние да излезем лошите.
— Той точно това казва — повтори жената. Аз я открих, докато тичах из гората при една от тренировките. Беше се препънала в камък и си беше разбила носа. — Държи речи всеки ден. Хората го слушат.
— Не съм изненадана — отвърна госпожа Койл.
Вдигнах очи към нея.
— Не сте го сторили, нали? Не сте избили диваците?
Лицето й пламна от гняв.
— Точно за какви хора ни смяташ, моето момиче?
Аз издържах погледа й.
— АМИ не знам. Ти взриви спешното помещение. Изби войниците вътре.
Но тя само поклати глава, макар че не разбрах дали трябваше да приема това за отговор на въпроса си.
— Сигурна ли си, че не са те проследили? — попита тя жената.
— Скитам из горите три дни вече отвърна тя. — Не аз ви намерих — после ме посочи. — Тя намери мен.
— Да — отбеляза госпожа Койл в отговор, без да ме изпуска от очи. — Виола много я бива да намира разни работи.
При кладенеца обаче се оказва, че имаме проблем.
— Твърде близо е до къщата — прошепвам.
— Не е — прошепва госпожа Койл в отговор, заобикаля ме и отваря торбата на гърба ми.
— Сигурна ли си? — продължавам. — Бомбата, с която взривихте радиокулата, беше…
— Има бомби и бомби — тя наглася нещо на взривното устройство на гърба ми, после ме завърта, за да я погледна в очите. — Готова ли си?
Хвърлям поглед към къщата, където може да спи всеки; жени, невинни мъже, деца. Няма да убия никого, освен ако наистина не се наложи. Ще се наложи, ако трябва да убия някого заради Тод или заради Корин например.
— Сигурна ли си? — питам пак.
— Ти ми се доверяваш, Виола, или не ми се доверяваш — тя накланя глава на една страна. — Е, решавай?
Ветрецът отново подухва и довява до нас слаб спящ Шум от Ню Прентистаун, неопределим, сумтящ, похъркващ Рев, почти тих, ако Шумът изобщо може да бъде наречен тих.
Тод е някъде там.
(не е мъртъв, каквото ще да ми разправя тя)
— Давай да свършваме — казвам и смъквам торбата от гърба си.
Спасителната акция не се оказа спасителна за Лий. Сестра му и майка му не бяха сред спасените затворници, нито пък сред онези, които починаха при нас. Възможно е да бяха останали в единствения затвор, който Възражението не успя да разбие тогава.
Но въпреки това…
— Дори и да са мъртви — каза той една вечер, докато седяхме заедно на брега на езерото и хвърляхме камъчета във водата с болящите ни от целодневните тренировки ръце, — просто искам да го знам.