Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
Поклатих глава.
— Ако не го знаеш със сигурност, значи все още има надежда.
— Дали знам или не знам няма никакво отношение към това дали те са живи или не — той седи близо до мен, но не много близо. — Мисля, че са мъртви. Чувствам, че са мъртви.
— Лий…
— Ще го убия — гласът му беше глас на мъж, даващ обещание, а не отправящ заплаха. — Ако успея да го доближа достатъчно, ще го убия, пред тебе се заклевам.
Луните се издигнаха над езерото и се отразиха във водите. Хвърлих още едно камъче, което отскочи от лунната пътека. До нас долиташе тихото шумолене на дърветата край лагера. Чувахме Шум от време на време, аз чувах все повече усилващото се жужене на Шума на самия Лий, който не беше сред късметлиите с дажба от лека.
— Не е каквото си мислиш — казах тихо.
— Да убиеш някого ли?
Кимнах.
— Дори и ако е някой, който си го заслужава, някой, който ще убие теб, ако ти не убиеш него, дори тогава не е каквото си мислиш.
Последва дълго мълчание и той каза:
— Знам.
Вдигнах очи.
— Убил си някой от войниците?
Той не отговори, но това само по себе си беше отговор.
— Лий? — повторих. — Защо не ми каза?
— Защото не е каквото си мислиш, че ще е, сещаш ли се? — отвърна той. — Дори и ако онзи си го заслужава.
После хвърли още едно камъче в езерото. Раменете ни не се опираха. Между нас зееше пространство.
— Все пак ще го убия — довърши той.
Обелвам защитната хартия и залепвам бомбата на стената на кладенеца, лепилото е направено от дървесна смола. Изваждам от торбата две жички, увивам краищата им около краищата на други две, които стърчат от бомбата, едната я пъхвам на нужното място, другата остава свободна.
Бомбата е активирана. Вадя малък зелен брояч от предния джоб на торбата, закачам неговата жичка за свободно висящата. Натискам червеното му бутонче, а после едно сиво. Зелените числа светват на циферблата.
Вече мога да наглася таймера на бомбата.
Натискам едно сребърно бутонче, докато числата покажат 30:00. Натискам червеното бутонче още веднъж, лепвам брояча до бомбата, плъзвам го в гнездото му, после натискам сивото бутонче още веднъж. Зелените числа веднага започват да се сменят на 29:59, 29:58, 29:57.
Бомбата е жива.
— Браво — прошепва госпожа Койл. — Да ни няма.
След почти месец криене в гората и чакане затворниците да се възстановят, чакане здравите да се обучат достатъчно, чакане нашата истинска армия да се роди, дойде нощта, в която чакането свърши.
— Ставай, моето момиче — ми каза госпожа Койл, коленичила до леглото ми.
Примигнах и се събудих. Все още цареше пълен мрак. Госпожа Койл говореше тихо, за да не събуди другите в палатката.
— Защо? — прошепнах.
— Нали каза, че ще сториш каквото поискам.
Станах, излязох навън в студа и се заех да обувам ботушите, докато госпожа Койл ми приготвяше торба, която да сложа на гърба си.
— Отиваме в града, нали? — попитах, докато си завързвах връзките.
— Гениално прозрение — промърмори тя на торбата.
— Защо тази нощ? Защо сега?
Тя вдигна очи към мен.
— Защото трябва да им напомним, че все още сме тук и ги наблюдаваме.
Торбата на гърба ми вече е празна. Прекосяваме обратно двора, плъзваме се край къщата и се ослушваме дали някой не ни е усетил.
Не, не ни е усетил.
Готова съм да тръгваме, но госпожа Койл е опряла ръка на предната фасада на къщата, обширна и боядисана в бяло.
— Тука — прошепва.
— За какво? — оглеждам се, страх ме е, че още не сме избягали, а броячът цъка.
— Забрави ли кои сме? — пъха ръка в джоба на лечителската си престилка, все така ходи с нея, макар че панталоните са далеч по-практични. Измъква нещо и ми го хвърля. Улавям го, без да мисля.
— Честта е твоя — казва тя.
Поглеждам в дланта си. Държа трошливо късче син въглен от обгоряло парче пълзящо растение — използваме ги за огрев. Ръката ми се омазва в синьо, кожата ми става синя.
Гледам го още секунда.
— Тик-так — казва госпожа Койл.
Преглъщам; Вдигам въглена и драсвам бързо три пъти върху бялата стена на къщата.
В-то ме гледа, изписано от собствената ми ръка.
Най-после издишам тежко.
Когато вдигам глава, госпожа Койл вече се е скрила в канавката на пътя. Аз бързам след нея, навела ниско глава.