Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
Изписана е на зида, голяма е като възрастен мъж.
Буквата В.
Буквата на Възражението.
Написана е със синьо.
Отпускам се бавно напред, докато челото ми опира тревата, студът нахлува в черепа ми.
(не)
(това не може да го е сторила тя)
(не е възможно)
Дъхът ми ме обвива в пара, топи калта пред устата ми. Не помръдвам.
(в това ли са те превърнали?)
(такава ли са те направили?)
(Виола?)
(Виола?)
Чернотата започва да ме надвива, пада върху мен като одеяло, като вода, която се качва над главата ми, не, Виола, не, не може да си била ти, не може да си била ти (нали не може?) не, не, не, не може…
Не…
Не…
И сядам…
И се накланям назад…
И сам се удрям по лицето.
Удрям се много силно.
Отново.
И отново.
Не чувствам нищо.
Не чувствам как устната ми се сцепва.
Как окото ми се подува.
Не…
Господи, Боже, не…
Моля те…
И замахвам да се ударя пак…
Но тогава немотата ме поглъща.
Чувствам как изстивам отвътре…
Дълбоко, дълбоко отвътре…
(къде си да ме спасиш?)
Немотата.
Онемявам.
Гледам диваците, мъртви, мъртви край мене.
А Виола я няма…
По-далечна никога не е била…
(ти ли стори това?)
(това ли стори, вместо да ме намериш?)
И отвътре аз просто умирам.
А едно тяло се претъркулва от камарата и пада право върху мен.
Отскачам, изтъркулвам се сред още тела, изправям се с труд на крака, трия ръце в панталоните, изтривам допира на мъртвия.
Второ тяло пада.
Поглеждам нагоре към камарата.
1017 си проправя път сред труповете навън.
Вижда ме и замръзва, ръцете и главата му стърчат сред мъртвите, костите му изпъкват под кожата, кльощав така, сякаш отдавна не е сред живите.
Разбира се, че е оцелял. Разбира се. Ако някой от тях къташе достатъчно злоба и горчивина, която да го задържи в живота, това е той.
Хуквам към камарата и започвам да го тегля навън, освобождавам го, трябва да го измъкна изпод мъртвите, изпод всички мъртви.
Той се изхлузва и двамата падаме заедно назад, претъркулваме се на земята, разделяме се на секундата и вперваме очи един в друг.
Дишаме тежко, във въздуха се вдигат облаци пара.
Не изглежда ранен, дори превръзката е паднала от ръката му. Просто ме гледа, очите му са отворени широко като моите.
— Жив си — казвам тъпо. — Ти си жив.
Той ме гледа в отговор, няма Шум, няма цъкане, нищо. Само аз и той в утринната тишина, дим се вие във въздуха като филизите на лоза.
— Как? — питам. — Как оживя?
Няма отговор, само ме гледа ли, гледа.
— Ти дали… — почвам, но трябва да се изкашлям, за да си прочистя гърлото. — Дали видя едно момиче?
И тогава го чувам, туп тупур-туп…
Копита по пътя. Дейви е викнал татко си и двамата идват.
Втренчвам се в 1017.
— Бягай — казвам. — Трябва да се махаш от тук…
Туп тупур-туп…
Моля те — шепна. — Моля те, прости ми, прости ми, но, моля те, просто бягай, просто бягай, просто се махай…
Спирам, защото той се изправя на крака. Не откъсва очи от мен, не мига, лицето му е безизразно.
Туп тупур-ТУП…
Прави крачка, после втора, после хуква, тича към взривената дупка.
После спира и поглежда назад към мен.
Към мен.
Ясен къс Шум ме блъсва.
В Шума съм само аз, сам.
В Шума 1017 държи пушка.
В Шума той дърпа спусъка.
В Шума аз умирам в нозете му.
После се обръща и изхвърча през взривеното, и потъва в гората.
— Знам колко трябва да ти е тежко, Тод — казва Кметът, докато оглежда взривения зид. Излезли сме отвън. Никой повече не иска да гледа телата.
— Но защо? — питам и се мъча да преглътна стегнатото в гърлото. — Защо биха сторили нещо такова?
Кметът гледа кръвта, протекла по лицето ми от ударите, които сам си нанесох, но си премълчава.
— Сигурно са мислели, че се каним да използваме диваците като войници.
— Но да избият всичките? — вдигам очи към него на коня. — Преди днешния ден от Възражението никога никого не са убивали, не и умишлено.