Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
— Няма да разберат откъде им е дошло — казва Дейви, докато препускаме.
— Кой няма да разбере?
— Възражението и всички, които им помагат.
— Да ти кажа, вече няма да останат хора на тоя свят.
— Ще останем ние — отвръща Дейви и ме поглежда. — Все е някакво начало.
Пътят утихва, когато се отдалечаваме от града, постепенно човек може отново да се самоубеди, че нещата са си както обикновено, но това трае само докато се обърне назад и види стълбовете дим, кълбящ се из въздуха. Толкова далеч от града по пътя няма жива душа, постепенно настъпва такава тишина, сякаш светът вече е свършил.
Подминаваме хълма, на чийто връх още се виждат руините на радиокулата, край тях днес не се мяркат войници. Правим последния завой и излизаме пред манастира.
И двамата едновременно дърпаме силно юздите назад.
— Мътните да го вземат — промълвява Дейви.
Цялата предна част на зида е взривена. По стената няма караул, само една гигантска дупка в зида на мястото на портата.
— Кучки — казва Дейви. — Освободили са ги.
При тази мисъл усещам как стомахът ми се свива от някаква зловеща радост.
(дали тя го е сторила?)
— Е, сега ще трябва и с тях да се бием — изскимтява Дейви.
Но аз скачам от Ангарад, стомахът ми е обърнат, свит, странно лек. Свободни, мисля. Те са свободни.
(дали това не е била причината тя да се присъедини към Възражението?)
Чувствам такова…
Облекчение.
Ускорявам крачка, когато наближавам дупката от взрива, ръцете ми стисват пушката, но ме обзема чувството, че тя няма да ми потрябва.
(ах, Виола, знаех си, че мога да разчитам…)
Тогава стигам дупката и спирам.
Светът спира.
Стомахът ми се вдига в гърлото.
Избягали ли са? — вика Дейви и застава до мен.
И вижда онова, което виждам аз.
— Какво… — започва.
Диваците не са избягали.
Те са си още тук.
До последния.
Всичките 1150.
Мъртви.
— Не разбирам — казва Дейви и се оглежда.
— Млъквай — прошепвам.
Всичко построено е съборено, теренът отново е поляна и по него на камари са натрупани телата, нахвърляни са едно върху друго, пръснати са по тревата като смет, мъжки, женски, деца и бебета, пръснати като смет.
Някъде нещо гори и над терена се вие слаб бял дим, кълби се, обвива купчините тела, опипва ги с димните си пръсти, търси, но тук няма нищо живо.
И тишина.
Няма цъкане, нито ровене, нито дишане.
— Трябва да кажем на татко — казва Дейви и обръща гръб. — Трябва да кажем на татко.
Изхвърча навън през дупката, мята се на Смъртоносен и отлита към града.
Не тръгвам с него.
Нозете ми могат да вървят само напред, само сред тях, влача пушката по земята.
Камарите от тела са по-високи от ръста ми. Трябва да гледам нагоре, за да видя мъртвите, висящи надолу лица, отворените очи, зелените мухи, облепили, раните от куршуми по главите. Повечето са застреляни, най-често в средата на високите чела, но има и заклани, гърлата са прерязани, гърдите са разпрани, виждам и откъснати крайници, глави, обърнати към гърбовете и…
Пускам пушката на тревата. Едва си давам сметка за това.
Продължавам да крача, не мигам, челюстта ми е увиснала, не вярвам на онова, което виждам, не мога да приема мащаба му…
Трябва да прекрачвам тела, протегнати крака, ръце с гривни, които аз съм поставил, изкривени усти, които съм хранил, пречупени гръбнаци, които аз…
Които аз…
О, Господи, Боже.
О, Господи, не, аз ги мразех…
Опитвах се да не ги мразя, но не можех…
(не, можех, ако…)
Мисля за всички пъти, когато съм ги ругал…
Всички пъти, когато съм мислил за тях като за овце…
(ножът е в ръката ми, забивам го…)
Но никога не съм искал това…
Никога, аз никога…
После заобикалям най-високата камара, струпана до източната стена…
И тогава я виждам.
И се отпускам на колене в замръзналата трева.