Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)
- Автор: Гиу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ростислав Петров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)». Краткое содержание книги:
Арн не пиеше много. Разбраха това още на първата софра за посрещането му, която си беше истински пир. Както при притчата от Светото писание за завръщането на блудния син, Магнус бе наредил да заколят и изпекат теле, макар че всъщност поднесоха печено прасенце, тъй като беше по-вкусно. Всички се бяха нагиздили като за празник, а Арн се облече в старите умалели дрехи на Ескил, защото той бе едър като прадядо си Фолке Дебелия.
Тази вечер всички до един забелязаха, че Арн не беше истински мъж, тъй като изпи само два бокала с пиво за цялата вечер и си похапна от месото, като вземаше придирчиво с пръст като жена. И макар да се мъчеше да участва в разговора, той като че никога не разбираше за какво говореха, не схващаше шегите, не можеше да завърже разговор с онези, които искаха да му помогнат да се приобщи. Той изглежда по никакъв начин не беше наследил бързата мисъл и острия език на майка си.
Тъй като опиянението развързва мисълта по същия начин, по който развързва езика, на Магнус му хрумна, че там, сред монасите Арн се е превърнал в жена, макар и подобни истории за греховете на монасите разказваха само слабо верните или неверниците.
Със замъгления си разсъдък Магнус се опита да разбере дали Арн се чувства добре сред жени най-вече заради разврата в манастира или пък това, че той се разбираше по-добре с жените, отколкото с мъжете, на практика сочеше точно обратното.
По-скоро е първото, мислеше си първоначално той.
Или може подобни клети мъже по-скоро бяха като жени и може би заради това се чувстваха по-добре в компанията на жени.
Или пък по-скоро обратното, поправи се той. Защото ако човек е пропаднал, като се сношава с жени, без да е сключил брак, то той едва ли би търсил именно тяхната компания.
Не, не беше женчо. Което би било най-големият срам, който можеше да донесе в бащиния си дом и на рода си. Ако беше, трябваше незабавно да го убият, за да могат да си върнат изгубената чест.
Магнус извика бясно на изплашените си крепостни да му донесат още пиво, при което те се подчиниха, без да кажат дума, и веднага изпълниха желанието му.
След като изпи половин чаша пиво и си спомни за какво бе мислил, Магнус бе споходен от чувства и избухна в сълзи. Той мислеше толкова лоши неща за своя собствен син, който беше любимец на обичната му съпруга Сигрид. Каква е била целта на Бог с всичко това?
Първо Арн като дете бе изпратен в служба на Бога, тъй като всички знаци за това бяха налице и не можеха да ги подложат на съмнение. Да, ако Арн беше останал в манастира до края на живота си, всичко щеше да бъде наред, тъй като Магнус не беше от онези мъже, които отричаха всичко добро, което монасите бяха донесли със себе си в Западна Готаланд. Напротив, той разправяше на всички, че много от нещата, които в Арнес бяха по-добре направени, отколкото в други стопанства, бе факт заради уменията на монасите.
Но какъв беше смисълът да върне Арн в неговия някогашен дом като получовек-полумонах, вместо да го остави да живее сред монасите? Онези, които казваха, че неведоми са пътищата Божии, казваха истината.
Най-лошото обаче беше, че момчето настояваше да работи като крепостен. Само няколко дни след завръщането на Арн у дома навсякъде се строеше и се вдигаха нови стени. Нищо не излезе от обяснението на Магнус, че на Арн не е нужно да се бъхти, тъй като има достатъчно крепостни, които могат да вършат работата. Не знаеше какво ще излезе от това, но щеше да бъде глупаво да каже „Не“, преди да узнае какво ще стане.
Едно нещо бе спечелило признанието на всички, дори и на най-подигравателно настроените от хората му. Арн можеше да язди всички коне в Арнес и беше успял да изкове нови подкови — с нокът, който стърчеше от предната страна на копитото, тъй че подковите да не падат. Магнус запита и хората си, и някои крепостни. Всички бяха на едно мнение.
Това беше нещо добро, тъй като всички подобрения в Арнес носеха само добро. Това мнение споделяха и Магнус, и Ескил. Най-ужасяващото беше, че собственият му син се трудеше като вол из мръсотията и пушека, сякаш бе някой крепостен. А и не се срамуваше от това. Даже когато казваше молитвата на вечеря, той благодареше на Бога за успешната работа през деня.
В това отношение Ескил беше далеч по-категоричен и казваше, че човек няма право да не признава добрите умения. А и сръчността с ръцете, която брат му Арн беше научил от монасите, можеше да предаде и на останалите. Ако той обучеше крепостните, то те на свой ред щяха да поемат работата. Но първо някой трябваше да ги обучи и това беше Арн. А и не беше правилно да ненавиждат този труд, който тласкаше имението напред.