Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)
- Автор: Гиу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ростислав Петров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)». Краткое содержание книги:
Отец Хенри и брат Гилберт паднаха на колене, обърнати към Арн, застанали от другата страна на гроба на майка му, и в църквата настъпи тишина, като че всички бяха притаили дъх. Отец Хенри прошепна на брат Гилберт, че е най-добре той да поеме това, което щеше да последва, понеже го умееше най-добре. Брат Гилберт се усмихна бързо и пребледня, също обзет от този свещен момент. Тогава той се обърна към Арн и го погледна в очите.
Арн, наш обични братко — започна той на френски, а не на латински, и с висок глас, който ехтеше под купола на църквата, — повтори сега клетвата, която ще кажа:
„Аз, Арн Магнусон, се кълна в Иисуса Христа,
в Свещения Гроб и Храма,
че този меч, който приемам,
никога няма да бъде вдигнат от ярост
или заради печалба.
Този меч ще служи за добрите Божии дела,
истината, честта на братята ми
и моята собствена чест.
С вярата и този знак
аз ще побеждавам.
Но ако се поддам във вярата си,
Бог с право нека ме повали на земята.
Амин!“
Арн повтори клетвата първо два пъти на френски, а след това още един път на латински, като държеше меча с две ръце около острието. След това отец Хенри взе меча в ръцете си, целуна го и го държеше опънат напред, докато със затворени очи се помоли наум. След това се обърна към Арн, само за да му каже няколко думи.
— Никога не забравяй клетвата, положена пред твоя Бог, синко. Този меч, който ти принадлежи до края на живота ти, е осветен и може да бъде носен само от теб или от рицар тамплиер. Този меч, както само определени мечове като него, е единственият, с който може да се влезе в Божия дом. Помни това. И носи този меч, като не забравяш любовта си към Бога, като и не забравяш честта, която подобава на този меч.
С леко треперещи ръце отец Хенри подаде меча на Арн, който изглежда се поколеба, преди най-накрая да го приеме. Сякаш се страхуваше, че мечът ще го изпепели.
Както го държеше в ръцете си, хорът подхвана нов химн, който беше изпълнен с радост, но и него той не знаеше. И той беше на френски.
Арн отпътува на същия ден. Това отпътуване от Варнхем беше далеч по-добре организирано от първото, което беше завършило с нещастие. Конят, който яздеше, беше жребецът Шимал, който вече беше свършил работата си за разплод за една година напред и не трябваше да се връща, преди отново да настъпи този момент. Облякоха Арн в сиви и червени одежди като човек от низшия свят. Той дори не можеше да си спомни за времето, когато като дете беше носил дрехи, различни от тези на монасите. Бяха подстригали косите му, така че сега те бяха къси и равномерно покриваха главата му. Нямаше и следа от монашеската тонзура.
Брат Руджеро му даде тежки дисаги, които никой не можеше да го прилъже да остави, щом излезе извън стените на манастира. Не и този път. В раницата му имаше и растения, които трябваше да се съхраняват внимателно, както и семена за посев.
От едната му страна висеше могъщият меч, който беше поставен в проста ризница, изработена от кожа. Този меч той чувстваше толкова лек в ръката си, че му се струваше, че е станал част от него. Беше така перфектно балансиран, че без никакъв проблем можеше да стои изправен и да намушка пръстите на краката си, без дори да го хване с две ръце.
Брат Гилберт, не и без няколко думи на прикрита гордост, разказа всичко за този меч и за това, което го различаваше от останалите мечове. Е, навярно не всичко, добави той срамежливо. Ала скоро Арн щеше да разбере останалото сам.
Арн дълго и прочувствено се сбогува с всички. Той беше изпълнен с любовта, която те изпитваха към него, която допреди последната литургия не разбираше истински. Тогава той видя и усети голямата сила на песента при най-красивото сбогуване, което можеше да се очаква от тях.
Накрая навън стояха само той, отец Хенри и брат Гилберт. Отец Хенри тихомълком му даде знак да се качи на коня си и Арн пъргаво се възкачи върху нетърпеливо подскачащия Шимал.
— Помисли за едно последно нещо, когато сега, по-добре подготвен от предния път, тръгнеш из ниския свят — рече отец Хенри, но се спря, тъй като изглежда, го налегнаха чувства. — Носиш велик меч и вече го знаеш. Сещай се за думите на свети Бернар: Божий воине, кои са твоите оръжия! Не е ли твоят най-силен щит вярата, не е ли шлемът ти опрощението, а ризницата ти благородството ти?
— Да, отче, заклевам се никога да не забравям това — отговори Арн и погледна отец Хенри в очите, без да мига.