Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)

На Магнус му беше трудно да признае пред самия себе си, макар и да се принуждаваше, наливайки се с пиво, че има двама пораснали синове, които не благославяха дома му с честта, достойна за рода им. Каква полза от това, че във вените им течеше кралска кръв, щом хората ги сочеха с пръст и им се подиграваха.

Що се отнася до Ескил, Магнус преди доста време се беше примирил с фактите, макар и на обикновените хора още да им беше трудно да разберат, че именно търговията, новите методи за обработването на земята и за множенето на среброто в ковчежетата са бъдещето. А Ескил беше вещ по такива въпроси и навярно щеше да остави след себе си двойно по-голямо наследство от това, което някой ден щеше да получи. Онези, които се присмиваха на Ескил, задето не се интересуваше от мъжки занимания, бяха невежи. Те не разбираха нищо от това, което Бог беше отредил за хората по време на земния им път. А Ескил щеше да се издигне много в тези неща, които наистина бяха от огромно значение. Той щеше да се превърне в мъдър и богат господар на Арнес. В това отношение нямаше капчица съмнение.

Магнус можеше да живее с мисълта, че Ескил не беше човек на оръжието, а и не му пречеше фактът, че той ще живее дълго, без да си служи с мечове и щитове, което си беше предимство.

Но повече от това го болеше, че другият му син не притежаваше никакви мъжки добродетели. Магнус бе чул как някои от хората му шепнат и го наричат Арн Монахинята от Варнхем, но предпочете да преглътне обидата и да се престори, че не е чул, вместо да я превръща в проблем. Лошото беше, че по този въпрос те наистина имаха право, тъй като никак не му беше лесно да види и да разбере какво са сторили монасите с малкото момче — в смътните му спомени бодро мъжле, което се беше научило да стреля с лък още в невръстните си години. Откакто Арн се бе завърнал у дома, молитвите на вечеря бяха станали по-красиви, но домът на Магнус не се бе сдобил с повече достойнство.

Момчето си беше дошло у дома в един красив есенен ден, възседнало мършав кон, който будеше присмех, а на всичко отгоре Арн носеше меч, сякаш създаден за жени, ако човек изобщо може да си представи подобен меч. Той беше прекалено дълъг, прекалено лек, изкован несръчно и блестеше изключително силно. Магнус веднага се погрижи да приберат меча горе в оръжейната, така че хората му да не се присмиват злобно на невинното момче.

Бащата трябва да обича законородените си деца. Това е абсолютна Божия повеля. Въпросът беше колко разочарования и срам щяха да разяждат тази любов, докато се стигне дотам, че тя вече не може да се нарече обич.

Друг важен въпрос беше този дали изобщо ще успее да направи мъж от момчето. Изглежда то беше прекарало толкова дълго време сред монасите, че се бе превърнало в един от тях. Друго, което не будеше само радост, бе и това, че на вечеря в дома им имаше свещеник и не можеха да говорят свободно за онова, което спохождаше мислите им, трябваше да обмислят думите си, за да не му се сторят нечестиви.