Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Така е, познаваме се, господине — отвърнах аз ужасена. Отстъпих назад, не можех да си представя какво търси този човек тук.
— Е, тогава не ме дръжте в напрежение. Как се казвате и къде се запознахме? — попита той. Усмивката му прикриваше мислите, които бяха избуяли в главата му, опитваше се да си припомни къде сме се срещнали и при какви обстоятелства.
Но вместо да го осветля, аз попитах:
— Защо сте тук? Познавате ли Адаир?
Моята предпазливост го забавляваше.
— Разбира се, че го познавам. Защо иначе ще идвам в дома му? Познавам го по същия начин, по който и вие, бих казал.
Значи беше вярно, сега всички бяхме еднакви. Творения на Адаир. И тогава той си спомни и лицето му грейна от порочно доволство.
— О, сетих се! Малкото градче в Мейн недалеч от франкоакадийското поселище! Там се запознахме! Но без дрипавата кафява рокля, в тази синя копринена френска дантела едва ви познах! Впечатляващо преобразяване, честна дума. Зарязахте пуританите без никакви съжаления, а? Винаги тихите води се оказват най-опасни — каза той и присви очи похотливо, може би пресмяташе какви са шансовете да се озовем заедно в леглото. Трябваше само да помоли господаря и най-вероятно нямаше да получи отказ. В този момент ни прекъсна силния глас на Адаир от стълбищната площадка над нас:
— Виж кой е дошъл! Джуд, дошъл си да си починеш от скитанията си? Заповядай, заповядай, отдавна не съм те виждал — каза той, докато тичаше надолу по стълбите. Прегърна Джуд сърдечно, забеляза, че той ме гледа сластно, и попита:
— Какво има? Двамата да не се познавате?
— Всъщност, да — отвърна Джуд, започна да ме обикаля и демонстративно да ме оглежда. — Писах ти за тази млада жена преди време. Спомняш ли си писмото ми за обещаващата красавица с див нрав?
Аз се изправих и вирнах брадичка.
— Какво искате да кажете с това?
Но Адаир само се засмя и ме погали по бузата, за да ме успокои.
— Хайде, скъпа. Мисля, че е напълно ясен, и ти нямаше да си тук до мен, ако не беше прав.
Погледът на нежелания гост пълзеше по мен като пръстите на домакиня по плод, който проверява за годност.
— Е, предполагам, че вече не е непорочна. Превърнал си този малък вулкан в своя духовна съпруга, нали? — попита подигравателно Джуд и след това се обърна към мен. — Сигурно съдбата ти е била да се озовеш тук, скъпа моя, не мислиш ли? А ти си извадил късмет, Адаир, че не ти се е наложило да пътуваш надалеч, за да я вземеш. Повярвай ми, това пътуване не е никак приятно. Тя ми създаде малко проблеми, когато бях там. Не искаше да ме запознае с младежа, за когото ти писах.
Сигурно имаше предвид Джонатан. Аз мълчах.
— По-добре се въздържай от тези глупости за духовното съпружество, поне докато си около мен. Не понасям религиозни простотии — каза Адаир, прегърна Джуд през раменете и го поведе към всекидневната, където гостът ни се зае веднага със стъклениците с вино.
— И за какъв младеж ми говориш? Кой е той?
Проповедникът си наля пълна чаша и отпи, преди да отговори. Изглеждаше ожаднял от пътя.
— Не четеш ли писмата ми? Защо ме караш да ти описвам наблюденията си, щом не им обръщаш внимание? Беше в един от докладите ми до теб, че съм намерил забравено от бога малко градче на север. Последното ти завоевание — и той кимна към мен, докато отпиваше нова глътка вино — ми попречи да се запозная със забележителен младеж. Пазеше го ревниво. Той е точно това, което търсиш, ако историите, които чух за него, са верни.
Настръхнах. Нещо никак не беше наред. Бях парализирана от лошо предчувствие. Адаир си наля вино, но не предложи на мен.
— Вярно ли е, Ланор?
Не знаех как да му отговоря, а и здравият разум ме бе напуснал.
— От мълчанието ти разбирам, че е вярно. Кога смяташе да ми кажеш за него? — попита той.
— Шпионинът ти не е разбрал правилно. Този младеж не заслужава вниманието ти — казах аз. Никога не бях предполагала, че ще произнеса такива думи за Джонатан. — Просто приятел от родния ми град.
— О, не бих го нарекъл недостоен за внимание. Говорим за Джонатан, мъжа, за когото си се похвалила на Алех. Не бъди толкова изненадана, разбира се, че Алехандро ми каза. Той знае, че не бива да пази тайни от мен. Е, за да сме наясно, този Джонатан, този образец на красотата, е мъжът, в когото си влюбена, нали? Разочарован съм, Ланор, че толкова лесно се подвеждаш по едно красиво лице…