Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Не разбирах защо се е обградил за вечни времена със страхливци и убийци, особено след като търси лоялност. Планът му — бях сигурна, че има такъв ми убягваше. А най-лошият въпрос, от който се боях най-много, бе: защо ме беше избрал да стана част от това перверзно семейство. Може би бе видял нещо в мен, което му е подсказало, че съм същата като останалите. Вероятно бе разгадал душата ми и е разбрал, че съм достатъчно себична, за да накарам една жена да посегне на живота си, за да спечеля мъжа, когото тя обича.
А що се отнася до поканата му да го обичам не мислех, че човек като Адаир изпитва нужда от любов… или пък че аз съм способна да обичам чудовище. Цяла нощ лежах разтреперана в прегръдките му, докато той спеше дълбоко.
Ами Узра? Не беше нужен много ум, за да се сетиш, че тя не се вписва сред останалите в домакинството. Не че бяха забравили за нея, но никога не я обсъждаха. Не се очакваше да идва при нас, когато се събирахме да пием до среднощ и да си говорим, никога не сядаше край масата за вечеря. Но чувахме тихите й като на мишка стъпки от горния етаж.
От време на време Адаир я викаше в спалнята си и тя се присъединяваше към това, което правехме. Правеше го със стиснати устни и наведени очи, предаваше се, но не участваше наистина. Но ме търсеше, когато бях сама, оставяше ме да я реша и да й чета, което беше нейният начин да ми покаже, че не ме смята за отговорна за това, което ставаше в леглото на Адаир, или че поне ми прощава за лоялността ми към него.
Веднъж я оставих да ме гримира като себе си — с черен грим около очите, който отиваше чак към слепоочията. Тя ме уви в едно от дългите си парчета плат, докато само очите ми останаха непокрити. Трябва да призная, че изглеждах доста екзотично.
Понякога ми хвърляше странни погледи, сякаш се опитваше да влезе във връзка с душата ми, да намери начин да ми предаде послание. Или предупреждение. Не мисля, че се налагаше да ме предупреждава. Знаех, че Адаир е опасен и че рискувам сериозни поражения върху духа и здравия си разум, като се доближавам толкова до него. Мислех, че знам къде е границата и че мога да се спра навреме. Колко съм била глупава.
Понякога Узра идваше в стаята ми и ме прегръщаше, сякаш за да ме успокои. На няколко пъти ме измъкна от леглото и настоя да я последвам до едно от скривалищата й. Сега разбирам, че го е правила, за да ми покаже къде да отида, ако се наложи да се крия от Адаир.
Тилде от своя страна без никакво предупреждение ме хвана един следобед за ръката, въздъхна раздразнено и без да обръща внимание на въпросите ми, ме поведе към една рядко използвана стая. Там, на малка масичка край огнището, имаше шишенце мастило, множество игли, подредени като ветрило и една мръсна стара кърпа. Тилде се настани на стола, затъкна немирните кичури зад ушите си, без да ме поглежда нито за миг.
— Свали си горната дреха — каза тя много делово.
— Какво става? — попитах аз.
— Не те моля, глупачке — отвърна тя, махна капачката на шишенцето с мастило и си избърса пръстите. — Това е по заповед на Адаир. Оголи си ръката и ми я подай.
Стиснах зъби и направих каквото ми каза. Знаех, че Тилде обича да ме тормози. Седнах на табуретката срещу нея. Тя сграбчи дясната ми китка и стисна ръката ми като с менгеме между коленете си. Наблюдавах подозрително как избира игла, потапя я в мастилото и я забива в нежната ми бяла кожа от вътрешната страна на ръката. Подскочих, макар да не изпитвах никаква болка.
— Какво правиш?
— Казах ти, по заповед на Адаир е — изръмжа тя. — Правя знак на кожата ти. Нарича се татуировка. Обзалагам се, че никога не си виждала нещо подобно.
Взрях се в черните точки — първо три, после четири. Тилде работеше бързо. Приличаха на изкуствени бенки, мастилото се разливаше под убоденото. След около час Тилде бе завършила очертанията на полумесец колкото монета от един долар и започваше да рисува някаква животинска фигура нещо като змия, но доста по-фантасмагорично. След минута осъзнах, че е дракон. И точно тогава влезе Адаир. Приведе глава, за да разгледа работата на Тилде. Избърса кървавата татуировка с пръст, за да види по-добре.
— Знаеш ли какво е това? — попита ме той с гордост. Поклатих глава. — Гербът на моето семейство. Или по-скоро на рода, който ме осинови — поправи се той. — Изображението на печата, за който ти разказах.
— Защо го правиш? Какво означава? — попитах.
Той извади носната си кърпа, избърса татуировката и започна да й се любува.
— Ти какво мислиш, че означава? Белязвам те като моя.