Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— А, това било значи.
Той млъкна и започна да маже масло на филията си. Остави ме да си разбърквам чая и да се чудя на странните фикс идеи на Адаир. Работата беше там, че бе обладал момчето така, все едно го наказваше, задето го е разочаровало по някакъв начин. Това ме плашеше.
Наведох се през масата и хванах ръката на Алехандро.
— Помниш ли разговора ни отпреди няколко седмици за моя приятел? Моят красив приятел? Обещай ми, Алехандро, че няма да казваш на Адаир за него.
— Мислиш ли, че бих ти го причинил? — каза той наранен. Сега вече знам, че обидата му беше престорена. Алехандро беше добър актьор.
От всички ни се изискваше да сме около Адаир, но ролята на Алехандро бе да омайва притеснените и несигурните, да успокоява жертвата, за да не може тя да види задаващия се удар. Но тогава си мислех, че той е добър, а Тилде и Дона са зли и кисели измамници. Сега си давам сметка, че всеки си е имал роля.
Но по онова време му вярвах.
28.
Ставах все по-любопитна към съквартирантите си. Бях започнала да ги приемам като глутница, действаща заедно, всеки със своята си задача или роля, която изпълняваше с лекота след многото повторения. Набелязването на жертва, отвличането на вниманието й, притискането й до земята — независимо дали ставаше въпрос за младеж с деформиран крак или за лесна мишена по време на игра на карти. Тримата бяха като хрътки, държани ма къс повод. Адаир трябваше само да ги пусне и те се втурваха, напълно наясно какво трябва да направят. Аз бях четвъртата хрътка, нова в глутницата и несигурна в своята роля. И тъй като бяха добре сработен организъм, не искаха да ми направят място, защото смятаха, че ще им преча и ще разваля хладната им елегантност и ефективност. Аз изпитвах подобни чувства: нямах желание да се присъединя към тях. Очаквах отпор заради привързаността на Адаир към мен и се изненадах, че няма такъв. Все пак най-вероятно бях изместила някого от тях като фаворит и доверител. Но никой не изглеждаше разстроен. Нямаше и капка ревност. Освен Алехандро никой друг не общуваше с мен. А сега и тримата стояха на дистанция, но без злоба. Страняха от мен и Адаир, освен докато пътувахме към празненствата и обратно, когато в атмосферата като дим се стелеше пресилена веселост. Например ако погледите ни с Тилде се срещнеха, понякога забелязвах, че устата й е леко изкривена, а на челото й се появява бръчка, но като че ли не от ревност.
Тримата се носеха из къщата като призраци, умислени и безсилни. Една нощ реших да говоря за това с Адаир. Беше по-вероятно той да ми каже истината, отколкото те. Изчаках го да намери бутилка бренди и чаши, които да занесем в спалнята, а през това време слугите ми помогнаха да си сваля дрехите и да разпусна косата си. Когато Адаир наля питиета, аз казах:
— Мисля си нещо, което бих искала да споделя с теб…
Той отпи голяма глътка и чак след това ми подаде чашата.
— Очаквах го. Напоследък си разсеяна.
— За… другите — започнах аз, но не бях сигурна как да продължа.
— Не ме карай да ги отпращам. Няма да го направя. Може да искаш да прекарваме нашето време само двамата, но не искам да ги пускам да си ходят. И освен това е важно да останем заедно. Никога не се знае кога ще си потрябваме, кога ще имаме нужда от помощ от човек, който ни разбира. Някой ден ще го проумееш — побърза да каже той.
— Не искам да ги отпращаш. Просто се чудя, Адаир, чие сърце е разбито, след като ти прекарваш толкова време с мен? Кой от тях най-силно преживява загубата на вниманието ти? Гледам ги и ми е мъчно… Защо се смееш? Нямах намерение да те разсмивам.
Очаквах да се усмихне на въпроса ми, да ме подразни заради глупавата ми чувствителност и да ме увери, че никой не ме мрази, че другите вече са му били фаворити и знаят, че това не продължава вечно, че хармонията на дома не е нарушена. Но не такава реакция получих. Смехът му не беше одобрителен, а подигравателен.
— Загубата на вниманието ми? Да не мислиш, че плачат всяка нощ, преди да заспят, защото вече не са светлината на очите ми? Нека ти кажа нещо за хората, с които делиш този дом. Имаш право да го знаеш, след като си свързана с тях за вечни времена. По-добре бъди нащрек, скъпа моя. Те никога няма да се погрижат за твоя интерес. Нямаш никаква представа какви са, нали?
— Алех ми разказа някои неща — промълвих аз с наведени очи.
— Обзалагам се, че не ти е казал нищо съществено и със сигурност се е постарал да не си съставиш лошо мнение за него. Какво ти разказа за себе си?