Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Необходимо ли е? — поинтересувах се, като се опитвах да освободя ръката си, но Тилде леко ме плесна да спра. — Предполагам, че го правиш с всичките си хора. Ами твоята, Тилде? Може ли да я видя, за да знам как ще изглежда, когато…
— Нямам татуировка — прекъсна ме рязко тя, без да вдига очи от работата си.
— Така ли? — обърнах се към Адаир. — Защо аз?
— Това е нещо специално, което реших да ти дам. Означава, че си моя завинаги.
Не ми хареса собственическият блясък в очите му.
— Има и други начини да кажеш това на едно момиче. Пръстен, огърлица, някакъв по-традиционен знак на обвързаност — казах разстроено. Но раздразнеността ми като че ли му доставяше удоволствие.
— Това са тривиални и преходни знаци. Пръстена можеш да свалиш. Но това няма да можеш.
Взрях се в това, което правеше Тилде.
— Какво искаш да кажеш… че кожата ми ще остане изрисувана завинаги?
Тогава той ми се усмихна странно, както правеше винаги, когато се канеше да стори нещо болезнено. Издърпа ръката ми от дланите на Тилде, стисна я здраво, взе една от иглите и я заби внимателно точно средата на татуировката. Изведнъж ме проряза остра болка и предишните ужилвания също оживяха.
— От моята ръка и по моята воля — издекламира той. Заболя ме така силно, все едно бяха втрили сол в откритата рана. Той изви отново ръката ми, за да огледа още веднъж татуировката, и примигна от болка, преди да ме пусне.
— Ти ме изненадваш, Ланор — рече малко театрално. — Мислех, че ще ти хареса, задето те ценя толкова високо, та да те бележа завинаги.
Всъщност беше прав. Наистина перверзната ми половина искаше някой мъж да ме желае толкова силно, че да прогори името си в кожата ми. Макар да не бях чак толкова заблудена и да се тревожех, че ме дамгосват като добитък.
Така минаха седмици, през които бях доволна от Адаир. Той беше внимателен, мил и щедър. Правехме непрекъснато любов. Но понякога се държеше жестоко без причина, просто за забавление. Тогава Алехандро, Тилде, Дона и аз се превръщахме в кралски шутове, които се опитваха да успокоят разярения тиранин и да го извадят от ужасното му настроение или поне да не стават мишени на жестокостта му. В такива мигове се чувствах като затворена в лудница и отчаяно исках да избягам, но не вярвах, че това е възможно. Всички останали все още бяха с Адаир, дори след десетилетия унизително отношение. Казаха ми, че Узра се опитвала да избяга безброй пъти. Ако имаше начин за бягство, досега всички да се бяха възползвали.
Освен това въпреки връзката ми с Адаир Джонатан продължаваше да се връща в мислите ми отново и отново. Отначало беше заради вината, че в живота ми има друг мъж — сякаш имах избор! Но колкото и да се опитвах да се обоснова логически, както и да си припомнях безчувственото му отношение към мен, Джонатан ми липсваше и ми се струваше, че му изневерявам. Нямаше значение, че се бе врекъл на друга жена и ме беше отхвърлил — да спя с един мъж, а да обичам друг: това ми се струваше грешно.
И наистина все още обичах Джонатан. Разрових дълбоко в сърцето си и го разбрах. Колкото и да бях поласкана от вниманието на Адаир, колкото и да бях доволна, че човек, обиколил целия свят, ме смята за завладяваща, знаех, че ако Джонатан пристигне утре в града, ще напусна Адаир, без дори да се сбогувам. А сега просто оцелявах. Единствената надежда, която ме крепеше, беше, че някой ден ще видя Джонатан отново.
29.
Времето се точеше покрай мен, без да го забелязвам. Колко дълго бях с Адаир — шест седмици, шест месеца? Бях изгубило представа и бях убедена, че няма значение. В новия ми живот вече не се налагаше да измервам времето. То бе отворено пред мен в цялата си безкрайност, като океана, когато го видях за първи път — прекалено огромно, за да го проумея.
В един слънчев ясен летен следобед на пътната врата се почука. И тъй като бях наблизо, а наоколо не се виждаха прислужници (сигурно си отспиваха в килера след прекаляване с откраднатото бордо), отворих, като си мислех, че е търговец или някой, който търси Адаир. Но вместо това с торба в ръка на прага бе застанал харизматичният проповедник с огнения поглед от Сако.
Долната му челюст увисна, когато ме видя, и хитрото лице грейна от удоволствие.
— Познаваме се, госпожице, помните ли? Разпознах хубавото ви лице, защото то трудно се забравя — каза той и се втурна в коридора без покана. Закачи ме с прашното си наметало, когато мина покрай мен, и свали триъгълната си шапка.