Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Тази мисъл ми даваше утеха, дори дързост. Започнах да виждам в пътуването възможност за бягство. Дори мислех да убедя Джонатан да зареже семейството си и да тръгне с мен.
Но това трая до следващия следобед. С Тилде се връщахме от шапкарската работилница с новата й шапка и тогава видяхме момичето. То стоеше на алеята и гледаше преминаващите коли. Беше слабо и безлично като малка сива мишка, облечена и дрипи. Тилде заговаряше момичетата точно както бе направила и с мен. В слабата светлина на мрачния следобед виждах колко жалка е тази девойка. Приличаше на стъпкан и изхвърли парцал, а чувството, че е боклук, се бе отпечатало трайно и погледа й.
— Това е Пейшънс — каза Тилде, стиснала здраво малката й длан. — Тя има нужда от подслон, затова си помислих дали да не я вземем с нас. Да я нахраним и да я приберем за няколко нощи. Нали не смяташ, че Адаир ще има нещо против?
Усмивката й беше хищна и победоносна. Веднага си спомних как тя и останалите ме бяха намерили на улицата преди няколко месеца. Тилде търсеше точно този ефект. Като видя тревогата на лицето ми, ме изгледа пронизително и предупредително и аз разбрах, че не бива да казвам нищо.
Тилде махна на един файтон и помогна на момичето да се качи по стълбите преди нас. Девойката седна на ръба на пейката и се взря в прозореца с широко отворени очи към забързания Бостън. И аз ли бях изглеждала така, нещастна жертва на хищници, която направо си проси да бъде изядена?
— Откъде си, Пейшънс? — попитах аз.
Тя ме погледна предпазливо.
— Избягах.
— От къщи ли?
Тя поклати глава, но не даде повече обяснения.
— На колко си години?
— Четиринайсет.
Не изглеждаше на повече от дванайсет и го знаеше, защото извърна очи от въпросителния ми поглед.
Тилде я заведе в стая на горния етаж веднага щом пристигнахме в къщата.
— Ще пратя прислугата да ти донесе вода, за да можеш да се измиеш — каза тя и накара момичето притеснено да вдигне ръка към мръсната си буза. — Ще наредя да ти дадат и храна. Ще ти намеря и по-топли дрехи. Ланор, защо не дойдеш с мен?
Тя влезе право в стаята ми и започна да рови из дрехите ми, без да поиска разрешение.
— Дадохме ти всички малки дрехи… Със сигурност имаш нещо, което ще стане на момичето…
— Не разбирам…
Застанах пред Тилде и затворих вратата на гардероба.
— Защо я доведе тук? Какво смяташ да правиш с нея?
Тилде се ухили самодоволно.
— Не се прави на глупава, Ланор. Ти най-добре би трябвало да знаеш…
— Та тя е още дете! Не можеш да я подариш на Адаир като играчка.
Познавах Адаир, той никога не посягаше на деца. Не смятах, че ще понеса и това.
Тилде отиде до една ракла.
— Може да е малко млада, но не е невинна. Каза ми, че е избягала от работническо общежитие, в което са я пратили да роди бебето си. На четиринайсет и вече с дете. Не, честна дума! Правим й услуга — каза тя и вдигна една малка рокля с прилични памучни дантели.
Седнах тежко на леглото си.
— Дай й това и я почисти малко — мушна Тилде дрехата в ръцете ми. — Аз ще се погрижа за храната й.
Заварих Пейшънс да стои до прозореца и да гледа надолу към улицата. Отметна мръсните си кестеняви кичури от лицето и погледна с копнеж дрехата в ръцете ми. Аз й я подадох.
— Хайде, облечи я.
Обърнах се с гръб към нея, докато се обличаше.
— Тилде ми каза, че си избягала от работническо общежитие…
— Да, госпожице.
— … където си родила бебе. Кажи ми, какво стана с детето?
Усетих как пулсът ми се качи в гърлото. Едва ли беше избягала и изоставила бебето си.
— Взеха ми го — каза тя отбранително. — Така и не го видях, след като се роди.
— Съжалявам.
— Всичко свърши. Ще ми се…
Млъкна, може би реши, че е споделила прекалено много с тези подозрителни дами, които я бяха забърсали от улицата. Знаех как се чувства.
— Другата жена ми каза, че тук може да има работа за мен, може би в кухнята?
— Искаш ли?
— Но също така каза, че трябва първо да се срещна с господаря на къщата, за да видим дали ще ме одобри.