Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Картините са били събрани — от кого?
Шанк запелтечи уплашено — но на нея й се стори, че не от тях.
— От… от баща й!
Чан го пусна и той избяга в някаква стаичка, в която според госпожица Темпъл държаха метлите.
— Тръгваме към градината — каза Чан. — Може да е опасно и е по-добре да сме повече. Освен това е най-близо.
— Съгласен съм — каза Свенсон.
— Отлично — каза госпожица Темпъл. С тревога забеляза усилващия се тропот откъм килера с метлите. — Но предлагам да се махнем оттук.
— Почакайте — каза доктор Свенсон, втурна се към „Благовещението“ на Вайланд и го свали от стената.
— Нали не мисли да я краде? — прошепна госпожица Темпъл.
Не мислеше. Вместо това я обърна, погледна задната страна на платното и кимна, с което потвърди, че е намерил нещо. След миг картината беше на мястото си и докторът бързаше към тях.
— Питах се дали няма да има някакви подсказки за по-голямата творба или някаква мистична формула, щом като художникът е бил алхимик — каза Свенсон.
— И? — попита лаконично госпожица Темпъл.
— Има някакви символи, които не ми говорят нищо. Ще ги нарисувам, когато се махнем оттук. Имаше и думи, с големи печатни букви…
— Какви думи? — попита Чан.
— „И ще бъдат погълнати“ — отвърна Свенсон.
Госпожица Темпъл не каза нищо, макар да си спомни черната дъска в Харшморт, защото нямаше време.
— С кръв ли? — попита Чан, докато излизаха на улицата.
— Не — отвърна докторът. — Със синьо.
— Входът към уличката, който знам, е точно срещу „Бонифас“ — тихо каза Свенсон, докато вървяха. — За да стигнем безопасно до портата за градината, ще се наложи да заобиколим хотела и да се приближим от противоположната посока.
— Казвахте — отбеляза Чан, — че има пазачи.
— Имаше. Но тогава и графът бе там — когато го няма, може да са си отишли. Проблемът е, че аз влязох през градината, тоест през задния вход, и беше тъмно и мъгливо и нямам представа дали там няма и къща, а още по-малко дали в нея живее някой.
Чан въздъхна.
— Ако трябва да я заобиколим, ще се наложи да вървим още, но…
— Глупости — каза госпожица Темпъл и двамата я погледнаха неразбиращо. Да, наистина трябваше да вземе нещата в свои ръце. — Ще наемем карета — обясни им и осъзна, че нито един от двамата й спътници не смята наемането на карета за нормална част от ежедневието. Явно беше, че тримата имат различни силни и различни слаби страни. Като жена, госпожица Темпъл усещаше как и двамата й спътници се чувстват силни там, където тя би се провалила, но им липсва разбиране за собствените им слабости. Тя прие, че това е нейна отговорност, така че насочи вниманието им към улицата.
— Ето там има една. Бихте ли махнали на кочияша?
Само след няколко минути стигнаха до другата страна на уличката. Чан кимна на госпожица Темпъл, че не се виждат войници, слязоха и тя отпрати каретата. Влязоха в празната тясна павирана уличка — госпожица Темпъл видя, че се казва Плъм Корт. Портата беше по средата, в сянка, защото сградите наоколо блокираха всяка светлина, която не падаше право отгоре, а тази от облачното небе беше много слаба. Госпожица Темпъл се питаше как каквато и да е градина може да вирее на толкова глухо и лишено от въздух място. В стената около дебелата дървена врата имаше странна арка като на църква. Беше украсена с изящни фигури, издялани в дървото, странни изображения на морски чудовища, русалки и моряци, претърпели корабокрушение, които се давеха с усмивка на уста.
— Изпреварили са ни — каза Чан, щом и този път ловко отвори с шперцовете си и влязоха.
Под сенчестия си покров градината беше печално място: саксиите бяха изсъхнали, тревата бе кафява, клоните на нежните декоративни дървета бяха голи. Самата градина опираше в задната стена на голяма къща, някога боядисана в бяло, а сега почти черна от слоевете патина и сажди. Прозорците и задният вход бяха заковани с дъски. Оранжерията, някога прекрасен купол от синкаво стъкло, сега беше зацапана с мръсотия. Вратата бе отворена, тъмна като дупка от паднал зъб. Докато вървяха към нея, доктор Свенсон оглеждаше лехите и си мърмореше нещо.
— Какво има, докторе? — попита госпожица Темпъл.
— Просто гледам растенията. Това е градина на билкар с тъмно сърце. Това тук е градински кукуряк, това е беладона… напръстник… мандрагора… рицина… кървав корен…