Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Тропотът на копитата беше заглъхнал — парадът вече отминаваше. Докато бързаха към края на уличката, госпожица Темпъл с тревога забеляза, че Чан е извадил дългата си кама, а Свенсон — револвера си. Тя стисна зелената си чантичка, но едната ръка й трябваше, за да повдига полите си, докато подтичва, и не успя да я отвори само с другата. Ако беше момиче, което ругае, сега щеше да изругае, защото очевидната неотложност, с която спътниците й се отнасяха към ситуацията, я изненада.
Излязоха на улицата. Свенсон я хвана под ръка, докато бързо се отдалечаваха от „Бонифас“. Чан изостана на няколко крачки, оглеждаше се за врагове. Не се чуваха викове или изстрели. Стигнаха следващата улица и Свенсон сви зад ъгъла. Притиснаха се към стената и изчакаха Чан. Той дойде, сви рамене и тримата продължиха колкото можеха по-бързо. Изгледаше невероятно, че се бяха измъкнали толкова лесно, и госпожица Темпъл не можа да сдържи усмивката си, че бяха успели.
Преди някой от мъжете да определи курса, госпожица Темпъл ускори крачка, така че да ги накара да я следват. Завиха и се озоваха на следващата широка улица — Риджънтс Гейт, където тя забеляза позната тента. Поведе ги нататък. Имаше идея.
— Къде отивате? — грубо попита Чан.
— Трябва да си съставим стратегия — отговори госпожица Темпъл. — Не можем да го направим на улицата. Не можем да го направим в някое кафене — ще тръгнат клюки.
— Може би в частна стая… — предложи Свенсон.
— Тогава ще ни одумват още повече — прекъсна го тя. — Но има едно място, където никой няма да коментира странната ни групичка.
— И кое е то? — подозрително попита Чан.
Тя се усмихна на собствената си хитрост и каза гордо:
— Художествената галерия.
Изложеният в момента художник беше някой се господин Вайланд — произхождаше отнякъде близо да Виена. Роже я бе завел да види творбите му като начин да засвидетелства уважението си към група австрийски банкери на посещение в града. Госпожица Темпъл беше единствената в групата, която обърна внимание на изкуството — в нейния случай интересът беше отрицателен, защото картините й се сториха обезпокоителни и нахални. Останалите сякаш не ги забелязваха, заети да пият шнапс и да обсъждат пазари и тарифи, както Роже я бе уверил, че ще стане. Като прецени, че галерията няма да възрази срещу още едно посещение на лошо внимание, тя дръпна Свенсон и Чан в предното фоайе, за да говори със служителя там. Обясни му тихо, че е била част от австрийската група и сега води представител на двора на Мекленбург, който търси сватбен подарък за своя принц — нещо изискано, — и че той сигурно е чувал за предстоящата женитба. Галеристът важно кимна, че е чувал. Погледът му се премести на Чан и госпожица Темпъл тактично отбеляза, че вторият й спътник е художник, силно впечатлен от репутацията на господин Вайланд като провокативен творец. Служителят кимна разбиращо и ги покани в главната зала, като деликатно подаде на доктор Свенсон брошура с отпечатаните цени и заглавия.
Картините бяха каквито ги помнеше: големи зловещи маслени платна, изобразяващи по почти неприлично преднамерен начин моментите на съмнение и изкушение от житията на светиите, като всеки бе избран заради напълно отвратителната сцена. Всъщност, без да се установи контекстът във всяка композиция на единствената фигура с ореол, колекцията си беше чиста процесия на упадъка. Макар да разбираше, че художникът е използвал булото на свещеното, за да задоволи вкуса си към извратеното, госпожица Темпъл не беше сигурна дали на едно ниво по-дълбоко от циничната хитрост картините не са по-истински, отколкото изглеждаха. Когато ги бе видяла за първи път, смайването й не беше заради развратната и богохулна чувственост, а напротив, заради неубедителното присъствие на добродетелта.
— Божичко — прошепна доктор Свенсон и погледна малката табелка до едно огромно оранжево платно, чиито фигури сякаш се плъзгаха от повърхността и се носеха от плът и кръв във въздуха около тях. „Света Роуина и викингите“, прочете той и се обърна към лицето, за което може би великодушно можеше да се каже, че грее от религиозен плам. — Божичко!