Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Права сте! Но значи ли това, че графът е главният архитект на тези експерименти?
— В Харшморт беше съвсем ясно, че той работи с кутиите и странните механични маски. От това следва, че той владее самата наука… — Тя потръпна при спомена за безчувствената манипулация на огромния мъж над сънената жена.
— Как изглеждаше жената? — прекъсна ги Чан. — В оранжерията.
— Как изглеждаше ли? — каза Свенсон, изгубил нишката на мисълта си. — По тялото й имаше белези — беше млада, красива, може би азиатка. Знаете ли коя е?
— Не, разбира се — каза Чан.
— Можем да проверим дали още е там…
— Това също е възможност — намеси се госпожица Темпъл. — Но се сещам за няколко посоки, в които да търсим определени хора. Обратно в Харшморт, в „Сен Роял“ за графинята…
— В дома на Крабе на площад „Хадриан“ — каза Свенсон.
Обърнаха се към Чан. Той мълчеше, потънал в мисли. Вдигна рязко поглед и поклати глава.
— Ако следваме отделен човек, ще получим единствено пленник, и то в най-добрия случай. Това значи разпити, заплахи, неудобно е. Наистина може да намерим принца, може да намерим какво ли не, но най-вероятно ще заварим Харалд Крабе да вечеря с жена си и ще се наложи да им прережем гърлата.
— Не познавам госпожа Крабе — каза госпожица Темпъл. — Бих предпочела телесните повреди да се приложат пряко само върху тези, за които знаем, че са ни навредили.
Знаеше, че Чан повдига въпроса за убийството на жената само за да ги изплаши — това беше изпитание, както тя бе изпитала тях двамата чрез картините. Докато си говореха, тя осъзна, че да застане с двама мъже насред стая, пълна с нежна плът, е заявка за определени знания, които тя всъщност не притежаваше. Не бе възнамерявала да става така, но това я накара да се почувства равна с тях.
— Значи няма да се задоволите. Просто да избием всички — усмихна се Чан.
— Не — отвърна госпожица Темпъл. — Искам да разбера защо.
— Мислите ли, че трябва да се разделим? — попита Свенсон. — Някой да иде в градината, което може да наложи рязането на гърла, за което споменахте, ако там е пълно с хора на графа — а някой друг да иде в Тар Менър?
— А принцът ви? — попита госпожица Темпъл.
Свенсон потърка очи.
— Не знам. Дори те не знаеха.
— Кой по-точно не знаеше? — попита Чан.
— Сонк, Баскомб, майор Блах, графът…
— Изключиха ли графинята?
— Не. Нито лорд Вандаариф. Така че… принцът вероятно е в някоя стая в „Сен Роял“ или в Харшморт — може би ако успеем да го намерим, това ще подчертае раздора между тях и кой знае, ще предизвика някакви прибързани действия или поне ще ни разкрие повече от истинските им цели.
Чан кимна, обърна се към госпожица Темпъл и каза сериозно:
— Какво мислите за това да се разделим? Да тръгнете сама да разследвате един от тези варианти?
Преди да отговори — а знаеше, че трябва да отговори, — госпожица Темпъл за миг се пренесе в подскачащата карета със Спраг, усети смрадта на потта му, задушаващата тежест на тялото му, властната сила на ръцете му, страха, който беше сковал тялото й. Примига и прогони картината — и отново се озова лице в лице с жената в червено: пронизващите й виолетови очи бяха по-остри от нож. Отново примига. Погледна картините и двамата мъже, които бяха станали нейни съюзници — защото тя ги бе избрала, както беше избрала да се изложи на опасност. Знаеше, че те ще направят каквото тя каже.
— Нямам нищо против. — И им се усмихна. — Ако ми се удаде възможност да застрелям някого от тези, още по-добре.
— Момент — каза доктор Свенсон. Гледаше към отсрещната стена и отиде там, като избърса монокъла в ревера на шинела си. Застана пред едно малко платно — вероятно най-малкото изложено — и се вгледа в картичката с името, а после внимателно пак в картината. — Елате тук.
Госпожица Темпъл отиде до картината и ахна от изненада. Как така го беше забравила?
Платното — очевидно изрязано от по-голяма творба — показваше неземна жена, полегнала на нещо, което приличаше на диван, но когато човек се вгледаше по-добре, се оказваше наклонена под ъгъл маса — дори като че ли имаше каиши (или това просто бе представата на художника за библейските одежди?), стегнали ръцете й. Над главата на жената се носеше златен ореол, но на лицето й, около очите й имаше същите белези, които и тримата бяха виждали на живо.