Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Фабрици беше италианец, бивш наемник и оръжейник, и живееше от клиентела, свързвана единствено от елегантна кръвожадност. Чан влезе в магазина и огледа витрината с обичайния пристъп на лакомо удоволствие. С облекчение видя, че на тезгяха е самият Фабрици, облечен в нов костюм и със зелена фланелена престилка.
— Dottore — каза Чан и му кимна.
— Cardinale — отвърна Фабрици. Тонът му бе сериозен и почтителен.
Чан извади камата си, сложи я пред него и каза:
— Случи ми се неприятност с другата част на прекрасния ви бастун. Бих искал да го поправите, ако е възможно. Междувременно бих искал подходящ заместител. Разбира се, ще платя за услугите ви предварително. — Извади единствената останала в портфейла му банкнота и я сложи на тезгяха. Фабрици сякаш не я забеляза, а взе камата и огледа състоянието на острието. Остави я, погледна банкнотата сякаш изненадан от появата й, после ловко я пъхна в джоба на престилката си.
— Можете да изберете заместителя си. Ще съм готов с поправката след три дни.
— Крайно съм ви задължен — каза Чан и отиде до витрината. Фабрици го последва. — Ще ми препоръчате ли нещо?
— Всички са превъзходни — каза италианецът. — За човек като вас бих препоръчал по-тежко дърво — бастунът може да се използва и отделно, нали? Този е от тик… този тук е от едно изключително твърдо малайзийско дърво.
Чан избра втория — дръжката лягаше идеално в ръката му. Острието бе малко по-дълго от това, с което бе свикнал, но този дори бе по-добре.
Реши да започне търсенето на Роже Баскомб от министерството.
В мраморното фоайе зад дървено бюро седеше мъж с черен костюм. От двете му страни стояха войници с червени униформи. С известно безпокойство Чан забеляза, че са от Четвърти драгунски полк. Мъжът с костюма вдигна очи, погледна го въпросително и каза сухо:
— Да?
— Господин Роже Баскомб — отвърна Чан.
Погледът на мъжа се плъзна по облеклото му.
— За кого да съобщя?
— Госпожица Селесте Темпъл — каза Чан.
— Госпожица Темпъл? — Мъжът бе достатъчно добре обучен, за да не се изсмее.
— Нося съобщение от нея — каза Чан. — Сигурен съм, че господин Баскомб ще иска да го чуе. Ако не е на разположение, съм склонен да разговарям и със заместник-министър Крабе.
— Разбирам, склонен сте… да говорите със заместник-министъра. Един момент. — Мъжът надраска нещо на един лист, пъхна го в кожена тръба и я мушна в един меден отвор в бюрото, който я засмука с изсъскване. Чан се сети за „Старият палат“ и му се стори някак забавно, че и на най-високите правителствени равнища, и в бордеите се използват еднакви средства за комуникация. Зачака. Дойдоха още неколцина посетители — някои бяха пуснати вътре, а за други съобщиха със също такива кожени тръби. Чан огледа другите чакащи — тъмнокож мъж с бяла униформа и шапка с паунови пера, блед руснак с дълга брада, синя сукнена униформа и много медали и двама възрастни мъже с износени черни фракове, които сякаш бяха прекарали последните двайсет години на един и същи бал. Не се изненада, че и четиримата също го разглеждаха. Войниците не помръдваха.
Минаха още пет минути, преди тръбата с отговора да тупне в кошницата до бюрото. Чиновникът разгъна листа, отбеляза нещо в книгата до себе си и подаде листа на единия войник. После извика Чан.
— Можете да се качите. Този човек ще ви води. Трябват ми името и подписът ви тук. — Посочи друга книга на бюрото и му подаде писалка. Чан я взе, подписа се и му я върна.
— Само Чан? — попита чиновникът.
— Боя се, че да, поне за момента. — Наведе се и прошепна: — Но се надявам да спечеля на надбягванията и ще си купя друго.
Войникът го поведе по широк коридор и после по стълбище от лъснат черен гранит с перило от ковано желязо. Разминаваха се с други мъже с черни костюми, стиснали дебели папки. Никой не обръщаше никакво внимание на Чан. На първата площадка войникът тръгна по един мраморен коридор към други стълби, преградени с желязна верига. Откачи веригата, направи място на Чан да мине и пак я закачи. На тези стълби нямаше други хора и колкото по-нагоре се качваха, толкова повече Чан усещаше, че влиза в лабиринт, от който може никога да не се измъкне. Погледна войника с червената униформа пред себе си и се запита дали просто да не забие ножа си между ребрата му тук, докато са сами, а после да рискува. Можеше само да се надява, че наистина го водят при Баскомб — или при Крабе, а не в капан. Беше споменал името на госпожица Темпъл, за да предизвика реакция, както и за да разбере дали тя е идвала тук преди него. Беше озадачен, че го бяха пуснали да влезе без особена реакция. Това можеше да значи, че тя е тук или че не е — или че те просто искаха да я намерят, което той и без това знаеше. Трябваше да приеме, че хората, които го бяха пуснали да влезе, не възнамеряват го пуснат да излезе. И все пак импулсът да убие войника беше най-вече от нерви. Наложи си да се овладее.