Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

— Наистина ли! — удиви се мисис Пипчин.

— Да — отвърна Пол. — Това искам да направя, когато… — той млъкна и се замисли за миг.

Сивите очи на мисис Пипчин се взряха в съсредоточеното му лице.

— Ако порасна — допълни той.

След това моментално започна да разправя на мисис Пипчин за тържеството, за отправената покана към Флорънс, за гордостта, която ще изпита поради възхитата на всички момчета от нея, за това колко мили са те с него и колко го обичат и как е доволен от всичко. После той разказа на мисис Пипчин за анализа и как той действително не бил „от този свят“ и поиска да чуе мнението на мисис Пипчин по този въпрос и дали тя знаела защо било така и какво значело то. Мисис Пипчин напълно отрече това твърдение, за да се измъкне най-лесно от затруднението. Но Пол съвсем не бе удовлетворен от думите й и така изпитателно се вгледа в мисис Пипчин в очакване на по-точен отговор, че тя бе принудена да стане и да надникне през прозореца, за да избегне погледа му.

Имаше един уравновесен лекар, посещаващ заведението при заболяването на някой от младите джентълмени, и кой знае как, сега той се появи в стаята и застана до леглото му заедно с мисис Блимбър. Пол нямаше и представа по какъв начин бяха изникнали те и откога са в стаята, но щом ги забеляза, той седна в леглото си и най-подробно отговори на всички въпроси на лекаря, а после му прошепна, че Флорънс не трябвало да знае нищо за това, ако можело, и че той много държал тя да дойде на тържеството. Той дълго бъбри пред лекаря и накрая се разделиха като най-добри приятели. Отново легнал и затворил очи, той чу как лекарят казва извън стаята и много отдалеч — или навярно му се присъни, че му липсвала виталност (какво ли значи това, зачуди се Пол) и имал голяма телесна отпадналост. Че след като момчето толкова държало да се раздели със съучениците си на седемнадесети, по-добре би било да му се изпълни желанието, ако нямало влошаване на състоянието. Че той се зарадвал, като научил от мисис Пипчин, че момчето щяло да се прибере при близките си в Лондон на осемнадесети. Че той щял да пише на мистър Домби и преди тази дата, след като по-добре се запознаел със случая. Че в момента не съществували сериозни основания за… какво? Пол не чу точната дума. И че момчето било много умно, но не от този свят.

Какво ли е това нещо „не от този свят“, с разтуптяно сърце се питаше Пол, което така явно проличава у него и така лесно се забелязва от множество хора!

Той не можеше да го проумее, нито пък можеше да се измъчва дълго с размишления. Мисис Пипчин отново седна до него, ако изобщо бе ставала (стори му се, че тя бе излязла с доктор Блимбър, но навярно това е било сън), и скоро по магически начин в ръцете й се появиха шише и чаша и тя напълни за него чашата. След това той яде някакво наистина много вкусно желе, донесено му от самата мисис Блимбър. А после се почувствува толкова добре, че след настойчивите му молби мисис Пипчин се прибра у дома, а Бригс и Тозър дойдоха да лягат. Бедният Бригс ужасно се оплакваше от своя анализ, който дори да беше химически процес, не би могъл да му окаже по-разяждащо въздействие. Но той бе много мил с Пол, а също и Тозър, както и всички останали, които един по един надникнаха, преди да си легнат, и му казаха: „Как се чувствуваш сега, Домби?“, „Горе главата, малки Домби!“ и така нататък. Стед като Бригс си легна в кревата, той дълго време не можа да заспи и продължи да се вайка за своя анализ, като заявяваше, че според него той съвсем не отговарял на истината и дори на един убиец анализът не би могъл да бъде по-лош и какво щял да каже доктор Блимбър, ако получаването му на джобни пари зависело от този анализ? Много е лесно, нареждаше Бригс, да превърнеш едно момче в черен роб в продължение на цяло полугодие, а после да го окачествиш като лентяй, да го лишаваш от обедите му два пъти седмично, а после да го окачествиш като лакомник. Не би могло да се търпи подобно нещо, смяташе той, нали? Ох! Ах!